— Комарджия! — извика тя. — Това не очаквах. Никога не можех да си го представя!
Мистър Гарднър им съобщаваше да очакват баща си на другия ден, събота. Обезсърчен от несполучливото дирене, той се бе поддал на молбата на зет си да се прибере при своите и да остави търсенето на него. Когато съобщиха на мисис Бенит, тя не се зарадва толкова, колкото дъщерите й очакваха, особено като се имаше пред вид страхът, който бе изпитвала за живота му.
— Как, връща се без бедничката Лидия! — възкликна тя. — Но той не бива да напуща Лондон, преди да ги е намерил. Ами сега, след като се връща, кой ще се дуелира с Уикъм, кой ще го накара да се ожени за нея?
Мисис Гарднър вече бързаше да се прибере у дома, затова решиха да тръгне за Лондон в същия ден, когато мистър Бенит се връща оттам. Каретата ги отведе до първата станция и доведе мистър Бенит в Лонгборн.
Мисис Гарднър си замина, все тъй обзета от любопитство за Елизабет и нейния дарбишърски приятел. Оттогава насам племенницата й ни веднъж не го бе споменала; плахата надежда на мисис Гарднър, че той ще пише, не се бе оправдала. Откакто се бяха върнали, Елизабет не бе получила никакво писмо от Пембърли.
Бедата, сполетяла семейството, бе достатъчна, за да оправдае лошото й настроение; значи, и от това нищо не можеше да се заключи, макар самата Елизабет, осъзнала вече собствените си чувства, ясно да разбираше, че ако не се познаваше с Дарси, щеше да понесе позорната постъпка на Лидия много по-безболезнено. И щеше да спи малко по-спокойно.
Мистър Бенит се завърна, обладан от привичната си философска сдържаност. Както винаги не приказваше много; не спомена за онова, което го бе отвело в Лондон, и мина време, докато дъщерите му се осмелиха да го заговорят.
Едва следобед, когато седна с тях да пият чай, Елизабет си позволи да зачекне въпроса; и тогава, след като тя накратко изрази съчувствие за тревогите, които трябва да е изживял, той я прекъсна:
— Замълчи. Никой не ми е крив! Сам съм си виновен, нека сега да страдам!
— Не бъди толкова жесток към себе си — каза Елизабет.
— Ти с право ме предупреди за тази беда. Човешката природа е склонна към това. Не, Лизи, остави ме поне веднъж в живота си да осъзная колко голяма е моята вина. Не се боя да се поддам на самообвинението. Скоро ще ми мине.
— Смяташ ли, че са в Лондон?
— Да, там най-добре могат да се укрият.
— А и Лидия много искаше да отиде в Лондон — обади се Кити.
— Е, значи, сега е доволна — сухо отвърна баща й — и вероятно доста дълго ще остане там.
Той помълча, а сетне продължи:
— Лизи, не ти се сърдя, че излезе права, когато още през май ме предупреди, а като виждаме какво се случи, излиза, че си много умна.
Джейн, която влезе да вземе чая за майка си, прекъсна разговора.
— Този спектакъл е много полезен — извика той — и придава голямо достойнство на страданието! Утре и аз тъй ще направя: ще се затворя в библиотеката по халат и нощна шапка и ще се постарая да ви разиграя колкото мога; а дали да не почакам Кити да избяга?
— Но аз няма да бягам, татко — ядоса се Кити, — ако ме бяхте пуснали в Брайтън, щях да се държа по-прилично от Лидия.
— Кой, ти ли да отидеш в Брайтън! Пари да ми дават, не бих те пуснал и на двайсет мили оттам! Не, не, Кити, най-сетне се научих да бъда предпазлив и ти ще го почувствуваш. От днес нататък в тази къща офицер няма да припари, нито тук, нито в селото. Никакви балове освен ако си с някоя от сестрите си. И никакво излизане от къщи, докато не докажеш, че си прекарала полезно поне десет минути от всеки ден!
Кити повярва на заплахите и се обля в сълзи.
— Хайде, хайде, не се отчайвай — каза баща й. — Ако слушаш десет години, на десетата ще те заведа на военен парад.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Два дни след завръщането на мистър Бенит, както се разхождаха из градината зад къщата, Джейн и Елизабет видяха, че икономката се е запътила към тях, и понеже помислиха, че майка им ги вика, тръгнаха да я посрещнат; ала вместо да ги призове да се прибират, тя каза на Джейн: