Секретарката затвори телефона и се изправи:
— Господин Уитуърт ще ви приеме сега, госпожице Данър.
Лорън я последва към една махагонова врата. Докато секретарката отваряше вратата, тя тихичко изрече кратка, възбудена молитва с желанието Филип Уитуърт да не си я спомня, след което влезе в кабинета. Срещите й с публиката я бяха приучили да се владее и сега това й позволи да приближи спокойно и самоуверено към Филип Уитуърт, докато той се изправяше, а върху аристократичното му лице се изписа израз на удивление.
— Вие едва ли си ме спомняте, господин Уитуърт — каза тя и любезно протегна ръка, — аз съм Лорън Данър.
Филип Уитуърт стисна ръката й, а в гласа му се долавяше сдържана развеселеност:
— Всъщност аз ви помня много добре, Лорън — вие бяхте едно доста… забележително… дете.
Тя се усмихна, изненадана от чувството му за хумор:
— Много мило от ваша страна. Можехте да кажете ужасно, вместо забележително.
Филип Уитуърт кимна към стола пред бюрото си:
— Заповядайте, седнете.
— Донесох ви едно резюме — каза младата жена и извади пощенски плик от дамската си чанта, докато сядаше на стола.
Той отвори плика и измъкна листовете, написани на машина, но кафявите му очи останаха приковани върху лицето й.
— Приликата с майка ви е поразителна — отбеляза след дълга пауза. — Тя беше италианка, нали така?
— Родителите й са родени в Италия — поясни Лорън. — Майка ми е родена тук.
Филип кимна:
— Косата ви е много по-светла, но иначе приличате на нея. — Отмести поглед към листовете и добави със спокоен глас: — Тя беше необикновено красива жена.
Лорън се облегна назад, леко смаяна от посоката, в която тръгна разговорът. Беше доста смущаващо да открие, че въпреки хладното си и високомерно държание преди четиринайсет години Филип Уитуърт очевидно е смятал Джина Данър за красива. А сега й казваше, че според него тя също е красива.
Докато четеше резюмето й, Лорън си позволи да огледа огромния кабинет, от който Филип Уитуърт управляваше империята си. След това се загледа в него. За петдесетгодишен човек беше твърде привлекателен. Въпреки че косата му вече беше прошарена, по загорялото му лице нямаше почти никакви бръчки. Беше висок, добре сложен, без грам излишна тлъстина. Седнал зад огромното бюро в безупречно ушит тъмен костюм, излъчваше богатство и сила, които Лорън, макар и неохотно, намери за доста впечатляващи.
Видян вече през погледа й на зрял човек, той не изглеждаше такъв студен и надут сноб, какъвто си го спомняше. Всъщност във всяко едно отношение беше изискан и елегантен представител на висшето общество. Държеше се вежливо с нея, а освен това имаше и чувство за хумор. Тя си помисли, че може би е имала погрешна представа за него.
Филип Уитуърт продължи да чете нейното резюме, а Лорън изведнъж се почувства неловко. Всъщност как точно и защо се беше получила тази внезапна промяна на отношението й към него, почуди се смутено. Вярно, че сега той се държеше любезно с нея, но пък и защо не? Тя вече нямаше нищо общо с онова грозно деветгодишно момиченце — сега беше млада жена, която с външния си вид караше мъжете да се обръщат и да я заглеждат с възхищение.
Но дали наистина си беше съставила погрешно мнение за фамилията Уитуърт? Или сега просто се оставяше да бъде повлияна от богатството и изискаността на Филип Уитуърт?
— Макар и оценките ви от университета да са отлични, сигурно си давате сметка, че вашето висше музикално образование няма никаква стойност в света на бизнеса — каза той.
Лорън спокойно отвърна:
— Да, знам. Специализирах музика, защото я обичам, но си давам сметка, че нямам особено бъдеще в тази област. — С достойнство изложи причините да се откаже от кариерата си на пианистка, като спомена също здравословното състояние на баща си, както и финансовите затруднения на семейството си.
Филип я изслуша внимателно, след което отново погледна към резюмето в ръката си:
— Забелязвам също, че в колежа сте посещавали и някои курсове по бизнес.
Когато той се замисли, Лорън започна да вярва, че е започнал да преценява каква работа да й даде.
— Липсват ми няколко курса, за да получа редовна бизнес квалификация.