— Как смееш да ме обиждаш, лицемер такъв! — избухна тя, толкова вбесена, че напълно забрави за страха си. — Откакто те познавам, все ми повтаряш, че нямало нищо лошо в това една жена да задоволява сексуалните си потребности с всеки, с когото й е приятно. А сега… — тя буквално се задави от ярост — … сега, когато си решил, че съм направила същото, ти ме обиждаш. Ти, който… тъкмо ти, американският претендент за олимпийския медал по развратничество!
Ник моментално я пусна. С нисък, застрашително сдържан глас той заяви:
— Махай се веднага оттук, Лорън.
Когато тя излезе, той отиде до барчето и си наля чаша чист бърбън, а вътре в себе си гореше от отровата на люта болка и дива ярост.
Значи Лорън си имаше любовник. А може би си имаше дори няколко.
Изпита дълбоко съжаление. Тя вече не беше онази ентусиазирана, наивна душица, която смяташе, че преди да правят любов, хората трябва да бъдат влюбени. Нейното красиво тяло сега беше принадлежало и на други. Представи си голата Лорън в прегръдките на Джим.
Пресуши чашата си и си наля още.
Алкохолът бавно започна да разлива своя вълшебен унес и гневът на Ник поутихна. На негово място обаче се настани болезнена пустота.
— Какво те беше прихванало вчера? — обърна се на другата сутрин Лорън към Джим.
Той се захили.
— Да речем, неудържим порив.
— Аз го наричам безумие! — избухна тя. — Не можеш да си представиш колко разярен беше той. Нарече ме с обидни имена! Мисля… мисля си, че този човек е побъркан.
— Така е — съгласи се Джим със самодоволна усмивка. — Побъркан е по теб. И Мери също е на това мнение.
— Вие всичките, ама всичките сте се побъркали. Аз имам горе да върша работа с този човек. Как изобщо ще мога да се справя сега?
Той се ухили и я посъветва:
— С много внимание и предпазливост.
След не повече от час Лорън вече знаеше какво точно бе имал предвид шефът й и през следващите дни взе да се чувства така, сякаш ходеше по въже. Ник започна да работи с такива бесни темпове, че на всички в сградата — от най-висшите началници до последните куриери — им излизаше душата от бързане и напрежение, за да не изостават и да не предизвикват неговия гняв.
Когато останеше доволен от нечии усилия, той се държеше с хладна любезност. Щом обаче някой предизвикаше недоволството му — което се случваше много по-често — той така се нахвърляше върху виновника, че Лорън направо се вцепеняваше. С най-демократично безпристрастие Ник изливаше своя гняв върху всички — като се започне от телефонистките и се стигне до заместниците му — и ги нападаше с такава свирепа, жлъчна язвителност, че заместник председателите се обливаха в пот, а телефонистките избухваха в сълзи. Влиятелни началници влизаха спокойно в кабинета му и минути след това се измъкваха, отправяйки предупредителни погледи към чакащите пред вратата, които на свой ред хукваха навън, притиснали счетоводни книги и компютърни разпечатки към гърдите си.
До следващата сряда атмосферата на осемдесетия етаж се беше нажежила. Нямаше вече смях пред асансьорите, нямаше ги сладките приказки около ксерокс машините. Само Мери Калахан изглеждаше незасегната от нарастващото напрежение. На Лорън дори й се струваше, че въодушевлението на тази жена растеше с отминаването на всеки следващ мъчителен час. Но пък нали тя винаги успяваше да се измъкне от унищожителния език на Ник, докато за младата жена това беше невъзможно.
Ник винаги се държеше любезно със секретарката си, беше изключително мил и към Вики Стюарт, която му се обаждаше поне по три пъти на ден. Независимо какво точно вършеше и колко зает беше в даден момент, винаги имаше време за Вики. Когато и да му се обадеше тя, той вземаше телефона и се облягаше на стола си. До бюрото на Лорън достигаше провлечената, похотлива дрезгавост в гласа му, докато говореше с онази жена, и сърцето й всеки път се свиваше от болка.
Същата сряда вечерта по план Ник трябваше да замине за Чикаго и Лорън с нетърпение го очакваше да тръгне. След толкова дни на напрежение, през които той се отнасяше с нея така, сякаш се отвращаваше дори само от мисълта за нейното присъствие, тя вече едва сдържаше гнева и сълзите си.
Два часа преди заминаването му Ник се обади да повика Лорън в залата за съвещания, за да помага на Мери при воденето на записки по време на някакво събрание на финансовата комисия. Събранието течеше по установения ред, вниманието й беше приковано към стенографския й бележник, когато Ник изрече подигравателно:
— Андерсън! Ако накрая все пак успееш да откъснеш вниманието си от бюста на госпожица Данър, може би ще успеем да приключим това събрание.