Лорън неохотно отстъпи:
— Напълно ли сте сигурен, че госпожа Уитуърт няма да има нищо против?
— За Каръл ще бъде истинско удоволствие.
Когато затвори вратата зад нея, Филип Уитуърт позвъни в кабинета на сина си, разположен от другата страна на коридора.
— Картър — каза, — смятам, че скоро ще имаме възможност да изпратим свой агент при Ник Синклер. Спомняш ли си Лорън Данър…
ГЛАВА 2
Вече минаваше пет, когато Лорън пристигна в отдел „Личен състав“ на „Синко“ — беше стигнала до заключението, че изобщо не е в състояние да работи като шпионин на Филип Уитуърт. Дори само мисълта за това караше сърцето й да бие учестено, а пък дланите й започваха да се потят върху волана. Макар да й се искаше да помогне на Филип, заговорът и измамата я караха да се вцепенява от ужас. Въпреки това обаче не би могла да му признае своето малодушие.
Докато попълваше безкрайните формуляри и въпросници, изисквани от „Синко“, изведнъж й хрумна какъв беше най-добрият изход от това затруднено положение: щеше да спази обещанието си към Филип, като подаде документите си за работа, след което обаче трябваше добре да се постарае да представи нещата така, че да не получи никаква работа тук. Стигайки до това решение, тя умишлено започна да изписва грешни отговори на тестовете по правопис, машинопис и стенография, а пък за дипломата си от колежа дори не спомена. Триумфалното й постижение обаче беше отговорът, който даде на последния въпрос. Инструкциите изискваха да се подредят по предпочитание трите длъжности в „Синко“. Лорън отбеляза президент като свое първо желание, началник на личен състав — като второ, и секретарка — като трето.
Началникът на личен състав господин Уедърби започна да преглежда отговорите й на тестовете и върху лицето му се изписа ужас. След това ги остави настрани и взе молбата й, а тя само наблюдаваше как втораченият му поглед бавно се плъзга към края на последната страница, където сред трите избрани от нея длъжности беше отбелязала и тази на самия господин Уедърби. Когато той прочете това, лицето му почервеня от гняв, а ноздрите му ядосано се разшириха, при което Лорън трябваше да прехапе устни, за да не се засмее. Може би от нея щеше да излезе добър шпионин, помисли си тя, когато мъжът се изправи рязко и с хладен тон я уведоми, че не отговаряла на изискванията на „Синко“ за нито една от длъжностите във фирмата.
Когато Лорън напусна сградата, откри, че сумрачната и облачна августовска вечер бе заменена от подранилия и непрогледен мрак на ветровита нощ. Потръпна от студ.
Движението по Джеферсън Авеню беше твърде натоварено — море от бели фарове и червени стопове летеше край нея и в двете посоки. Докато изчакваше да пресече на един светофар, започнаха да падат едри дъждовни капки. Когато светофарът светна зелено, Лорън се втурна да пресече широкия булевард с множество платна, достигайки отсрещния тротоар миг преди колите да профучат покрай нея.
Задъхана и мокра, тя хвърли поглед към строящата се тъмна многоетажна сграда точно пред нея. Покритият паркинг, където беше оставила колата си, се намираше на около четири пресечки, но ако минеше напряко през строителната площадка, щеше да си спести поне една от пресечките. Задуха силен вятър откъм река Детройт, уви полата около краката й и това я накара още по-бързо да вземе решението си. Без да обръща внимание на знака „Влизането забранено“, тя мина под въжетата, които ограждаха строителната площадка.
Докато бързаше през неравния терен, Лорън хвърли поглед нагоре към светлините, идващи откъм строежа. Сградата беше висока поне около осемдесет етажа, изградена изцяло от огледално стъкло, което отразяваше трепкащите градски светлини.
Близо до сградата вече не усещаше вятъра и се стараеше да не се отделя от нейното закритие. Докато бързаше, внезапно осъзна, че е съвсем сама в мрака, и то в град с голяма престъпност. Ледени тръпки я полазиха по гърба.
Изведнъж зад нея глухо отекнаха тежки стъпки и сърцето й подскочи ужасено. Тя ускори ход, но човекът след нея също тръгна по-бързо. Обзета от ужас, Лорън се втурна напред. Тъкмо когато се спусна към главния вход, една от огромните стъклени врати се отвори и от сградата излязоха двама мъже.
— Помощ! — изкрещя тя. — Някой там…
Спъна се в купчина кабели, полетя напред и се просна по корем в калта точно пред краката на двамата мъже.
— Ах, глупачка! — извика единият от тях. После двамата приклекнаха и се вторачиха разтревожено в нея. — Какви ги вършиш, по дяволите?
Лорън се подпря на лакти, вдигна сърдития си поглед от обувките на мъжа към лицето му и хладно отвърна: