Лорън въздъхна.
— Ако си решила да ходатайстваш за него и да му бъдеш посредничка, каквато според мен си, тогава не си попаднала на жената, която търсиш. Трябва да говориш с Ерика, не с мен.
— Не ставай глупава…
— Видя ли статията във вестника за партито в Харбър Спрингс преди няколко седмици? — Сведе очи и добави: — Аз също бях в Харбър Спрингс с Ник и той ме отпрати, защото щеше да дойде Ерика. Той я нарече просто негов „делови сътрудник“.
— Ами да, тя му е тъкмо такава! — отвърна Мери и стисна ръката й. — Те са много добри приятели, както и делови сътрудници — нищо повече от това! Ник е в борда на директорите на корпорацията на баща й, а пък баща й е в борда на директорите на „Глобал Индъстрис“. Ерика смяташе да купува от Ник къщата в „Заливчето“. Винаги много е харесвала тази къща и сигурно е отишла там, за да приключат сделката.
Сърцето на Лорън подскочи от внезапна радост и облекчение, макар и разумът й да я предупреждаваше, че отношенията й с Ник бяха все още безнадеждни. Но нали поне не я беше водил в дома и леглото на своята приятелка! Тя изчака, докато Рико сервира храната им, след което попита:
— Откога познаваш Ник?
— От дете — отвърна Мери. — Когато бях на двайсет и четири, работех като счетоводителка при дядо му и баща му. Тогава Ник беше на четири годинки. Баща му умря половин година след това.
— Какъв беше като малък? — Лорън гореше от желание да научи всичко, което можеше, за този могъщ, загадъчен мъж, който владееше нейното сърце.
По-възрастната жена се усмихна при спомена за онова време.
— Тогава го наричахме Ники. Той беше най-сладкото тъмнокосо дяволче, което някога си виждала — гордо като баща си и много упорито. Беше здраво, жизнерадостно умно хлапе — точно такова момченце, с каквото би се гордяла всяка майка. Освен неговата — добави и лицето й стана сериозно.
— Какво е станало с майка му? — поинтересува се веднага Лорън, като си спомни огромното нежелание на Ник да говори за нея в Харбър Спрингс. — Той ми каза много малко неща за нея.
— Удивена съм, че изобщо ти е говорил за нея. Той никога не говори за майка си. Тя беше необикновено красива жена, но също и много богата, разглезена, капризна и своенравна. Приличаше на играчка от коледно дърво — много красива на вид, но крехка и куха отвътре. Ники я обожаваше въпреки всичките й недостатъци.
Веднага след смъртта на баща му тя си тръгна и остави Ники при баба му и дядо му. Месеци, след като тя напусна дома, той стоеше до прозореца и я чакаше. Разбираше, че баща му е мъртъв, и не може да се върне, но не искаше да повярва, че майка му го е изоставила. Никога не питаше за нея, просто я чакаше. Мислех, че баба му и дядо му не й разрешават да се върне, и да си призная, обвинявах тях за това — съвсем несправедливо обаче, както се оказа.
Така един ден, около два месеца преди Коледа, Ники спря да чака на прозореца и изведнъж се превърна във вулкан от енергия. Вече беше минала близо година от смъртта на баща му. Майка му се бе омъжила повторно и току-що бе родила момченце, макар че никой от нас не знаеше за бебето. Както и да е, Ники не спираше да кипи от енергия; хващаше се за всяка дребна къщна работа, за която знаеше, че могат да му дадат някой цент. Спестяваше всичките си пари и някъде около седмица преди празниците ме уговори да го заведа да купи един „страшно специален подарък“. Мислех си, че търси подарък за баба си, защото ме влачеше от магазин в магазин, търсейки нещо „най-подходящо за жена“. Чак привечер открих, че той искаше да купи коледен подарък за майка си.
На щанда за преоценени стоки в един огромен универсален магазин в центъра на града най-накрая успя да открие своя „страшно специален подарък“ — една чудна, кръгла, емайлирана кутийка за хапчета. Ники изпадна във възторг. Само за пет минути успя да убеди продавачката да му увие кутийката като подарък, а мен самата — да го отведа до дома на майка му, за да й поднесе своя подарък. — Мери хвърли поглед към насълзените очи на Лорън. — Той… той беше решил по този начин да накара майка си да се върне при него, само че аз изобщо не си давах сметка за това. — Преглътна и продължи: — Качихме се на автобуса към Грос Поант, а той беше толкова напрегнат, че едва се задържаше на едно място. Непрекъснато ме питаше: „Добре ли изглеждам, Мери?“
Намерихме къщата — едно богато имение, бляскаво украсено за празниците. Аз понечих да натисна звънеца, но Ники ме спря. Погледнах към него — никога не бях виждала такова отчаяние в детски очи. „Мери, каза ми той, сигурна ли си наистина, че изглеждам достатъчно добре, за да се срещна с нея?“ — Жената извърна глава към прозореца и гласът й затрепери: — Изглеждаше така беззащитен, а беше толкова красиво момченце. Вярвах, че когато майка му го види, ще осъзнае колко много му липсва и ще го посещава от време на време. Както и да е, отвори ни един иконом и ни въведе в красива гостна стая с огромно коледно дърво, което изглеждаше така, сякаш беше приготвено за витрината на някой универсален магазин. Но не това направи впечатление на Ники. Единственото, което видя той, беше лъскавото червено велосипедче с голяма панделка върху него, което стоеше до дървото, и лицето му видимо грейна. „Виждаш ли, каза ми знаех си, че тя не ме е забравила. Просто е чакала аз сам да отида при нея.“ Протегна ръка да пипне колелото, а прислужницата му се скара. Обясни му, че колелото било за бебето. Ники отдръпна ръката си като опарен.