— Колко са били какво?
— Любовниците ти — поясни мрачно той.
Не можеше да повярва на ушите си. След като беше приемал моралните й задръжки за детски и наивни, след като винаги се беше държал така, сякаш безразборните сексуални връзки бяха нещо съвсем почтено и достойно, след като беше твърдял, че мъжете предпочитали опитни жени, сега той ревнуваше. Защото вече изпитваше някакви чувства към нея.
Лорън не знаеше дали да го удари, дали да се смее, или да го прегърне. Вместо това реши да го подразни заради мъката и несигурността, които я беше накарал да преживее. Отиде до барчето и взе бутилка бяло вино.
— Какво значение има броят им? — попита. — Нали тъкмо ти ми казваше в Харбър Спрингс, че мъжете вече не държали на девствеността, предпочитали опитни жени. Така ли беше?
— Така — отвърна мрачно той.
— Освен това ти ми каза, че жените имат същите физически потребности като мъжете и че освен това имаме правото да ги задоволяваме, с когото поискаме. Бе много категоричен по този въпрос.
— Лорън — напомни й, — зададох ти съвсем ясен въпрос. Не ме интересува какъв ще бъде отговорът ти, искам просто да имам някакъв отговор, за да престана да се чудя. Кажи ми колко са били. Кажи ми дали си ги харесва или си го направила само за да ми отмъстиш. Просто ми кажи. Няма да те обвинявам за нищо.
„О, ще ме обвиняваш, и още как!“ — помисли си щастливо, докато се опитваше да извади тапата от бутилката.
— Разбира се, че няма да ме обвиняваш — отвърна. — Ти изрично ми каза…
— Знам какво съм ти казал — прекъсна я ядосано. — Хайде сега да чуя, колко са?
Тя хвърли бърз поглед към него, сякаш е смутена.
— Само един.
Яд и съжаление пламнаха в очите му, а тялото му се скова така, сякаш току-що беше получил удар.
— Ти… обичаше ли го?
— Тогава си мислех, че го обичам.
— Добре. Нека да го забравим — отвърна рязко той. Чак тогава забеляза усилията й да се справи с бутилката и отиде при нея, за да й помогне.
— Мислиш ли, че ще можеш да го забравиш? — попита го.
— Ще мога… след известно време.
— Как така след известно време? Нали казваше, че нямало нищо непочтено в това една жена да задоволява своите…
— Знам какво съм казал, по дяволите!
— Тогава защо изглеждаш толкова сърдит? Надявам се, не си ме лъгал, нали?
— Не съм лъгал — отвърна той и сложи бутилката върху барчето. — Тогава си вярвах на тези неща.
— Защо? — настояваше тя.
— Просто защото така ми изнасяше — процеди през зъби. — Тогава не бях влюбен в теб.
В този момент Лорън го обичаше повече от когато и да било.
— Искаш ли да ти кажа нещо повече за този човек?
— Не — отсече.
За всеки случай тя отстъпи крачка назад, но смело продължи:
— Сигурна съм, че щеше да го одобриш. Той е висок, смугъл и красив като теб. Много елегантен, изтънчен и опитен. Успя да преодолее съпротивата ми само за два дни и…
— По дяволите, спри! — процеди през зъби Ник.
— Името му е Джон.
— Не желая да слушам за него!
— Джон Николас Синклер — уточни Лорън.
Той въздъхна с облекчение и се обърна. Лорън стоеше в средата на стаята — неземна красавица в изкусително черно кадифе. Имаше у нея някакъв финес, някаква изключителна гордост.
Тя беше влюбена в него.
Можеше да я направи своя любовница, а можеше да я направи и своя съпруга. Дълбоко в душата си знаеше, че й прилягаше да бъде годеница — в противен случай би я унизил. Тялото й принадлежеше единствено на него. Не можеше да приеме този дар и любовта й и в замяна да и предложи някаква краткотрайна връзка. Макар и да беше много млада, той я обичаше. Освен това притежаваше упоритост, воля и предизвикателна дързост, както сам успя да се увери през последните няколко седмици.
Ник продължи да я гледа мълчаливо, след което пое дълбоко дъх.
— Лорън — започна сериозно, — искам да имам четири дъщерички със сини очички, малко кривогледи и с очилца с рогови рамки. Освен това вече имам доста голяма слабост към твоята коса с меден цвят, тъй че, ако можеш… — Видя как очите й се напълниха със сълзи и веднага я грабна в прегръдките си. — Недей да плачеш, мила моя. Моля те, недей — прошепна и започна да я целува.
Като си напомняше, че Лорън все още е твърде неопитна и не бива да я притеснява с прекалена настойчивост Ник я вдигна на ръце и я понесе към спалнята.
Там се изправиха един срещу друг. Лорън започна да го съблича под изгарящия му поглед. И когато накрая дантеленото й бельо се свлече на пода, тя го погледна право в очите й застана смело пред него.
Ръцете на Ник трепереха от нежност, когато обгърна лицето й. След като седмици наред упорито го беше предизвиквала и студено го беше отблъсквала, в погледа и грееше любов — тя го изпълни както със смирение, така и с безкрайна гордост.