Навън беше тъмно и валеше, но Лорън почти не усещаше ледения дъжд. Огледа се безразлично за полицейската кола, която предполагаше, че ще я чака пред тротоара, но не видя нищо подобно. Охранителят от лявата й страна, както и този зад нея се спряха. Охранителят отдясно също се обърна, за да си тръгне, но се поколеба за миг и попита:
— Имате ли палто, госпожице?
Лорън го погледна с болка в очите.
— Да — отвърна. Наистина имаше палто, но то бе останало заедно с чантичката й в кабинета на Джим.
Мъжът погледна колебливо към бордюра, сякаш очакваше някой да спре и да й предложи да я откара.
— Аз ще ви го донеса — каза и заедно с колегите си влезе в сградата.
Лорън остана на тротоара под силния дъжд. Очевидно, че все пак нямаше да я откарат в затвора. Не знаеше нито къде да отиде, нито как да стигне. Тя се обърна и като в транс пое по Джефърсън Авеню. Изведнъж видя как една позната фигура излезе от сградата и тръгна към нея. За миг я озари надежда.
— Джим! — извика, когато видя, че двамата с Ерика щяха да я подминат.
Той се извърна рязко и тя се сви от безмилостния осъдителен гняв в погледа му.
— Нямам какво да ти кажа — отвърна младият мъж.
Плахата надежда на Лорън рухна и заедно с това я обхвана една блажена безчувственост. Тя се обърна рязко на другата страна, пъхна измръзналите си ръце в джобовете на полата си и тръгна надолу по улицата. Изведнъж Джим я хвана и я извърна.
— Ето — каза й все така враждебно, — вземи моето палто.
Лорън внимателно издърпа ръката си от неговата и бавно изрече:
— Не ме докосвай. Не искам никой да ме докосва.
За миг в очите му се появи тревога.
— Вземи палтото ми — повтори. — Ще умреш от студ.
Младата жена не намери нищо чак толкова лошо във възможността да умре от студ. Погледна в очите на Джак и попита:
— Вярваш ли в онова, което твърди Ник?
— До последната дума — заяви той.
— В такъв случай не искам палтото ти — отвърна с достойнство тя. — Но можеш да предадеш на Ник едно съобщение от мен, когато накрая той все пак открие истината. — Зъбите й тракаха от студ, когато заяви: — К-кажи му никога повече да не се доближава до мен. К-кажи му да стои далеч от мен!
Без изобщо да се замисля къде отива, Лорън механично премина осемте пресечки, запътена към единствените хора, които щяха да я приемат, без да поискат да им се плати. Отиде в ресторанта на Тони.
С премръзнали пръсти почука на задния вход. Вратата се отвори и възрастният човек зяпна от изненада, а черният му фрак нелепо контрастираше с шума и парата от кухнята зад гърба му.
— Лори? — възкликна. — Лори! Боже мой! Доминик Джоу — извика, — елате веднага!
Лорън се събуди в топло, удобно легло, отвори очи и видя една уютна, старомодна, но непозната стая. Надигна се с усилие и се огледа. Намираше се в къщата над ресторанта, а младата съпруга на Джоу й бе помогнала да си легне. Разбра, че не беше умряла. Колко жалко, помисли си мрачно тя. Тялото я болеше така, сякаш беше пребита.
Почуди се кога ли Ник щеше да открие, че беше променила цифрите в офертите. Ако някой от четирите договора бъде даден на „Синко“, той със сигурност щеше да се почуди как така се беше случило това. Щеше да се почуди защо Уитуърт не бе предложил по-ниска цена, отколкото „Синко“, а можеше дори да сравни копията на офертите, които беше дала на Филип, с оригиналите.
От друга страна обаче, винаги съществуваше възможността договорите да бъдат дадени на други компании, и при такъв случай Ник завинаги щеше да повярва, че тя го е предала.
Лорън отметна тежките завивки и бавно се изправи. Чувстваше се толкова зле, че дори не можеше да мисли за случилото се.
Почувства се още по-зле няколко минути по-късно, когато влезе в кухнята и чу Тони да разговаря по телефона. Синовете му бяха насядали около масата.
— Мери — каза той, а лицето му се сбърчи в сериозно изражение, — обажда се Тони. Искам да говоря с Ник.
Сърцето на Лорън заби като лудо.
— Ник, обажда се Тони — каза той. — Трябва да дойдеш веднага тук. Нещо се е случило с Лори. Тя се появи тук миналата вечер мокра и измръзнала. Няма нито палто, нито чанта, абсолютно нищо. Не иска да ми каже какво се е случило. Не позволява на никого от нас да я докосва, освен… Какво? — Ядосано извика: — Недей да ми говориш с такъв тон, Ник. Аз… — Замълча за момент, заслушан в онова, което му казваше Ник, после дръпна слушалката от ухото си и я погледна така, сякаш го беше ухапала. — Ник ми затвори телефона — каза той на синовете си.