Той отвори голям кафяв плик и извади няколко листа.
— В това писмо са изброени условията, които току-що ви изброих. — Той й подаде копие от писмото заедно с един документ. — Това — посочи документа — е разпореждане, подписано от съда, което постановява, че за вас става незаконно дори само да стъпвате на територия, собственост на „Глобал Индъстрис“. Разбирате ли ме?
— Напълно — отвърна Лорън и гордо повдигна брадичка.
— Имате ли някакви въпроси?
— Да, имам два. — Стана, целуна нежно Тони, а след това и Доминик. Така се сбогуваше с двамата си приятели в този момент. Обърна се към адвоката и попита: — Къде ми е колата?
Той кимна към вратата на ресторанта.
— Господин Колинс я докара дотук. Паркирана е отвън. Какъв е другият ви въпрос?
Пренебрегвайки адвоката, Лорън попита Джак Колинс:
— Вие ли сте човекът, който е открил така наречените „доказателства“ срещу мен?
Въпреки изтощения му вид Джак Колинс я наблюдаваше изпитателно.
— Един човек, който работи за мен, направи необходимите проучвания, докато аз бях в болница. Защо питате, госпожице Данър?
Младата жена си взе чантата от масичката.
— Защото който и да го е направил, не си е свършил много добре работата.
После с насълзени очи се обърна към Тони и Доминик:
— Довиждане. И ви благодаря.
Излезе от ресторанта и повече не се обърна назад. И двамата мъже от „Глобал Индъстрис“ я изгледаха как се отдалечава.
— Изключителна млада жена, нали? — каза адвокатът.
— Красавица — съгласи се Джак Колинс, сключил замислено вежди.
— Но лъжлива и коварна, както се оказва.
Колинс се смръщи още повече.
— Чудя се дали наистина е така. През цялото време наблюдавах очите й. Изглеждаше разгневена и обидена. Но не и като човек, който се чувства виновен.
Майк Уолш се надигна нетърпеливо от стола си.
— Виновна е. Ако не вярваш, иди погледни в папката, която твоят помощник е подготвил за нея.
— Мисля, че точно това ще направя! — отвърна той.
— Вие само го направете! — обади се ядосано Тони. — А после елате при мен и аз лично ще ви кажа истината. Уитуърт я принуди да направи всичко това!
ГЛАВА 20
Ник се облегна назад, докато наблюдаваше как Джак Колинс, Мери, Джим и Тони влизаха един след друг в кабинета му. Съгласи се на тази среща във връзка с Лорън само защото Джак настоя, че това било изключително важно за корпорацията в случай, че тя реши да заведе дело срещу тях.
„Да заведе дело за какво?“ — помисли си мрачно. Повече от всичко му се искаше точно сега да се намираше някъде другаде. Където и да било, но не тук. Те щяха да говорят за нея, а той трябваше да ги слуша. Вече цял месец, откакто нея я нямаше, но не можеше да я прогони от мислите си.
Все чакаше мига, в който ще вдигне очи и ще я види как влиза в кабинета му.
Миналата седмица беше изцяло погълнат от новия финансов отчет на корпорацията, когато една жена в чакалнята внезапно се разсмя. Смехът й прозвуча точно като на Лорън и той моментално скочи от стола си с мисълта да я предупреди за последен път да не се мярка пред очите му. Но когато излезе и видя, че това беше друга жена, сърцето му се сви.
Повтаряше си, че имаше нужда от почивка — от някакъв отдих, от някакво подходящо развлечение. Напоследък беше твърде напрегнат, защото се опитваше да я прогони от мислите си, като работеше до пълно умствено и физическо изтощение. Сега обаче всичко това щеше да се промени. След няколко часа отлиташе за Чикаго, за да присъства на една международна търговска среща — срещата, която напусна, за да тича след Лорън, и която сега се провеждаше повторно, за да може комитетът да приключи уреждането на сделката, тъй като тогава това стана невъзможно без неговия глас. В неделя, когато срещата приключеше, при него в Чикаго трябваше да дойде Вики и двамата щяха да заминат за три седмици в Швейцария. Три седмици, през които денем щеше да кара ски, а нощем да прави любов, щяха да разрешат всичките му проблеми. Освен това му беше безкрайно приятно, че щеше да посрещне Коледа отново в Швейцария точно както преди три години.
С кого беше прекарал коледните празници там преди три години? Помъчи се да си спомни.
— Ник — каза Джак Колинс, — мога ли да започна?
— Да — отсече той и обърна глава към прозорците. Колко ли време трябваше да мине, преди да успее да заличи спомена за онзи момент, когато Лорън плачеше в краката му? „Моля те, недей да правиш това с нас — ридаеше тя. — Аз те обичам толкова много.“