Спря се на ъгъла, където един мъж, облечен в яркочервен костюм на Дядо Коледа, стоеше до черна метална саксия и натискаше звънеца на някакъв дом. Ник не обичаше коледните празници. Това бе празникът, който задължително извикваше спомена от детството му, когато отиде да посети майка си — всъщност той никога не се сещаше за нея, освен по Коледа.
Покрай него плавно минаваха коли. Тази Коледа можеше да бъде по-различна, тя можеше да бъде началото на нещо ново. Щеше да заведе Лорън в Швейцария. Не, щяха да я прекарат двамата заедно в дома му. Щеше да запали буен огън в камината и можеха да поставят началото на своя традиция. Щеше да я люби пред камината, а светлините от коледната елха щяха да проблясват по меката й като сатен кожа…
Ядосано тръсна глава, за да пропъди тези мисли, тръгна през улицата, без да обръща внимание на клаксоните. Нямаше да има Коледа с Лорън. Желаеше я твърде много, но не биваше и нямаше да й прости, нито пък да забрави факта, че тя го беше предала. Може би след време щеше да успее да й прости за това, че го беше шпионирала, но само ако не беше в полза на Уитуърт.
Ник пъхна ключа си в двойната врата на своя мезонет.
— Къде, по дяволите, се губиш? — поинтересува се Джим Уилямс от изящното бароково канапе, в което се беше излегнал. — Дошъл съм да поговорим за офертите, които Лорън е дала на Уитуърт.
Синклер свали рязко палтото си, вбесен от това, че приятелят му бе нахълтал в апартамента му, че беше нарушено личното му спокойствие и най-вече заради това, че щеше да бъде принуден да говори отново за Лорън.
— Вече ти казах — заяви, — че искам Уитуърт да бъде отстранен от бизнеса, казах ти още и как точно искам да бъде направено това. Когато ми обясни за твоето участие в заговора на Лорън, аз ти простих, но няма да ти…
— Не е нужно да се опитваш да отстраняваш Уитуърт — прекъсна го Джим. — Лорън го върши вместо теб. — От канапето до себе си той взе копията от оригиналите, както и копията, които Лорън беше подправила, и ги даде на Ник. — Тя е променила цифрите, Ник — заяви мрачно.
Срещата на комитета по международна търговия се възобнови точно в девет часа на другата сутрин. Председателят огледа хората, насядали около масата за заседания.
— Ник Синклер няма да присъства днес — информира ги той. — Помоли ме да ви предам неговите извинения и да ви обясня, че е бил спешно повикан по някакъв много важен въпрос.
— Миналия път беше някакъв проблем със служителите. Какъв, по дяволите, може да бъде проблемът на Синклер този път? — запита един мъж.
— Някакво сливане — обясни председателят. — Както сам той каза, щял да прави опит да преговаря за най-важното сливане в живота му.
ГЛАВА 22
Фенстър, Мисури, беше покрит със сняг. С коледните си украси градът притежаваше онова старинно очарование в стил Норман Рокуел, което мъчително напомняше на Ник за невинността на Лорън.
Ник бързо намери тихата уличка, където живееше Лорън. Той спря наетата кола пред скромна бяла къща с двукрила летяща врата на входа и огромно дъбово дърво в предния двор.
Шофирането по заснежените пътища беше по-лесната част от задачата, трудното предстоеше сега, когато трябваше да се изправи лице в лице с Лорън.
Почука и вратата веднага му беше отворена от един жилав, млад мъж. Сърцето на Ник се сви. Дори и в най-лошите си очаквания не беше допускал възможността Лорън да има друг мъж до себе си.
— Казвам се Ник Синклер — обясни той и видя как усмивката на младия мъж моментално се замени от открита неприязън. — Бих желал да видя Лорън.
— Аз пък съм братът на Лорън — отвърна рязко той, — но тя не желае да ви вижда.
Нейният брат! Ник веднага изпита облекчение. Едновременно с това си помисли, че с удоволствие би размазал физиономията на младежа заради това, че крадял парите на Лорън като малка.
— Дошъл съм да се срещна с нея — заяви Ник — и ако се наложи, ще мина през вас, но пак ще я видя.
— Струва ми се, че той говори съвсем сериозно, Ленард — обади се бащата на Лорън, който в този момент се появи в коридора.
Робърт Данър се вгледа във високия, решителен мъж на прага. Слаба, неохотна усмивка размекна суровите черти на господин Данър.
— Ленард — каза тихо той, — защо да не оставим господин Синклер за пет минути с Лорън и да видим дали пък той няма да промени настроението й. Тя е в дневната — добави баща й, кимвайки към стаята, от която се дочуваха коледни песни.
— Пет минути, но нито секунда повече — промърмори Ленард, тръгвайки след Ник.
Синклер се обърна към него и решително заяви:
— Насаме обаче.
Преди младият мъж да успее да възрази, баща й се намеси: