Огромен бюфет бе разгърнат под звездите в парка на двореца с изглед към пристанището. Оркестър от чудесни музиканти поддържаше настроението с мелодии от различни епохи и стилове, като се започне с известни теми от опери и се стигне до изпълнени с носталгия поп-парчета. Певци с международна известност се редуваха пред микрофона и забавляваха тълпата, за което бяха възнаграждавани от елегантната публика, която след всяко изпълнение ставаше от изящно подредените маси, осветени от игривите петна на прожекторите.
— Мани, ще получа ли своето парче от „Шейсет минути“?
— Разбира се, сладурче.
— Сирил, защо съм тук? Та аз не играя тенис!
— Защото тук можеш да срещнеш шефове от големите студии! Иди отпред и изрецитирай нещо с най-сладкия си глас. Не забравяй да се обръщаш наляво и надясно. Нека видят профила ти!
— Онази проклета кучка е откраднала песента ми?
— Ти не се погрижи да запазиш правата си, скъпа. Изпълни „Дим изпълва твоите очи“, или нещо също толкова познато!
— Не зная целия текст!
— Тогава тананикай и тикай цици в лицата им. Момчетата от звукозаписите са тук!
Тържеството бе в разгара си и най-важното бе, че макар и за кратко властваше алтруизъм.
Сред събралите се велики, почти-велики, невелики и такива, които никога нямаше да достигнат величие, тихо и скромно се движеше един богат мъж с малки, почти незначителни претенции. Той беше кабинетен човек, отдаден на изследванията върху рака и присъстваше тук в Монте Карло в качеството си на един от спонсорите. Бе настоял да се запази анонимността му, но щедростта му бе значителна и организационният комитет не можеше да я отмине току-тъй. Съгласил се бе все пак от името на своя прославен испански род да приветства гостите за добре дошли с кратко слово.
Застанал зад издигнатата в двора естрада, той се готвеше, щом чуе името си, да излезе пред гостите.
— Много се притеснявам — сподели мъжът с един от помощниците, който бе обещал, щом чуе да произнасят името му, да го потупа по рамото. — Не ме бива много да говоря пред публика.
— Бъдете кратък и им благодарете, нищо повече… Ето ви чаша вода, да прочистите гърлото си.
— Gracias — благодари човекът, чието име бе Хуан Гарсия Гаярдо. Изпи водата и по пътя към подиума припадна. Много скоро той бе мъртъв, а помощникът зад сцената изчезна безследно.
Алиша Брустър, почетна дама на кралството по силата на указ на Кралицата, излезе от своето бентли, спряно пред семейната резиденция в лондонския квартал Белгрейвия. Стегната, средна на ръст жена, тя притежаваше енергия и походка, които създаваха впечатление на много по-едър човек, с когото не можеше да не се съобразиш. Премина през украсения с декоративни колони вход на дома в стил Крал Едуард и веднага видя двете си деца, повикани от съответните пансиони, които я очакваха в огромния излъскан хол. Синът й бе висок, мускулест, с добре оформена фигура близо двайсетгодишен младеж, а момичето — почти толкова привлекателно, но по-дребничко и по-младо. И двамата бяха разтревожени, загрижени и поизплашени.
— Съжалявам, че се наложи да ви повикам спешно у дома — рече майка им, след като ги прегърна.
— Значи наистина е сериозно? — попита момчето.
— Сериозно е, Роджър.
— Според мен това отдавна трябваше да стане — обади се момичето. — Никога не съм го харесвала, ти го знаеш.
— Известно ми е, Анджела. — Поклащайки глава, Алиша се усмихна тъжно. — Но чувствах също така, че у дома е нужно да има мъж…
— Той едва ли е най-доброто попадение в този смисъл, мамо — прекъсна я момчето.
— На него не му беше лесно. Баща ви имаше доста силно присъствие, нали? Прочут, преуспяващ, невероятно динамичен.
— Не без твоята помощ, мамо — рече дъщерята.
— Доста по-незначителна, отколкото си мислиш, скъпа. Даниел беше много самостоятелен човек. Аз зависех от него много повече, отколкото той от мен. Най-тъжното в неговата смърт бе, че тя бе така прозаична, така банална. Да умреш от удар насън. Само мисълта за това би го изстреляла в гимнастическия салон с проклятия на уста.
— Какво очакваш от нас, мамо? — попита припряно Роджър, сякаш искаше да пресече потока от болезнени спомени.
— Не зная точно. Най-вече да ми предложите морална подкрепа. Като повечето слаби мъже, вторият ви баща е доста избухлив…
— По-добре да не се опитва да го показва — пламна младежът. — Само да повиши глас, и ще му извия врата.
— Родж наистина ще го направи, мамо. Не иска да ти каже, но е шампион по борба на всички колежи в Мидланд
— Млъквай, Анджи, състезание изобщо не е имало.
— Не го казах в буквален смисъл — прекъсна го Алиша. — Джералд не е от този тип. Обикновено само вдига много врява. Но няма да ви е приятно.