Стоп! На стъпалата към четвъртия етаж забеляза леко избледняване на цветната пътека, причинено от почти невидима издутина. Прайс извади ножа си и направи разрез в полукръг около издутината. Внимателно вдигна освободеното парче от килима. Откри се плосък метален диск, от който излизаха две жици и продължаваха нагоре по стълбата. Това можеше да бъде активатор за алармата или мина, а като се вземеше предвид чудовищният замисъл на Матарайзен, по-сигурна бе втората възможност. Струваше ли си господарят да се тревожи за прислугата?
Шейсет и една секунди!
Камерън запрескача през стъпало, очите вече го смъдяха от напрежение, та нали всяка крачка можеше да му струва живота. Трийсет и девет секунди! А трябваше да бъде готов за всякакви изненади, да държи здраво пистолета, да регулира дишането си, да запази пълна концентрация. Не за пръв път изпадаше в ситуация, в която самообладанието бе равностойно на точния прицел. Способността да владееш нервите си прокарваше границата между успеха и провала на една операция. Времето изтече!
На пет крачки от вратата Прайс пое дълбоко дъх и насочи пистолета си близо до бравата. Предвиждаше няколко изстрела да разхлабят ключалката, останалото щеше да свърши рамото му. Четири секунди, три, две, една, сега! Изстреля три куршума, разхвърчаха се трески и в същото време звънна счупено стъкло. С все сила Прайс блъсна вратата. Претърколи се, за да убие инерцията.
Изпаднал в шок, в първия миг Ян ван дер Меер Матарайзен не реагира, сетне скочи към купчината компютърни разпечатки. Грабна ги и се хвърли към машината за унищожаване на документи, монтирана над метален контейнер, в който тлееха въглени.
— Не мърдай! — викна Прайс и насочи пистолета си.
— Не можеш да ме спреш! — изкрещя Матарайзен. — Не можеш да ме убиеш, мъртъв не съм ти нужен!
— В това има нещо вярно — потвърди Камерън и натисна спусъка. Не беше се прицелил в жизненоважен орган, а в краката на холандеца, по-точно в капачките на коленете. Писъци на болка изпълниха стаята и наследникът на барон Матарезе се просна на пода. Листата се разхвърчаха, ала нито един не попадна в машината за унищожаване. — Счупи другото стъкло и ела тук, Лутър! — викна Прайс, извади спрея и приближи гърчещата се фигура на пода. — Ще ти направя услуга, негоднико — рече той, наведе се и насочи струята към лицето на ранения. — Неприятни сънища! — добави ядовито.
Консидайн се втурна през строшения прозорец и с един скок се озова до Прайс.
— Чудничко си го препарирал, приятел. То и аз все по-добър ставам. Тъй де, като вземеш предвид алармата с подръчната мрежа върху самолета, телефона в Сенетоса, а сега и тоя номер, май започвам да се справям.
— Ти си истински герой, Лутър.
— Е, благодаря ти, Кам.
— Чакай, не съм свършил. Съгласен съм със Скофийлд, и аз мразя героите. Заради тях загиват хора.
— Ей, това пък що за сентенция е?
— Съвсем вярна е. Хайде ела, чака ни още работа.
— Какво има да се прави?
— Първо слез до кухнята, на първия етаж вдясно. На всяка цена трябва да откриеш аптечка за първа помощ. Не може да няма някоя, в кухнята често се случва някой да се пореже. На тоя трябва да му сложим турникет и да го превържем.
— Защо се размекваш?
— Защото и той беше прав. Не ни е нужен мъртъв. Като тръгнеш надолу по стълбите, не стъпвай на пътеката, заложен е верижен капан.
— Какво каза?
— Няма значение, стъпвай само по мрамора. Побързай, хайде!
Лутър се втурна навън, спъна се в съборената врата, а Камерън се зае да събира разпечатките, за да ги подреди. Два листа бяха изпълнени с изписани в колони кодове, но не бе по силите му да ги разгадае. Останалите двайсетина страници също представляваха шифрован текст, навярно ключът се съдържаше в първите два листа. Прайс приближи счупения прозорец и извика:
— Долу ли си, Брей?
Тишина. Обезпокоителна тишина.
Внезапно силен звън разтърси цялата къща, толкова оглушителен, толкова неочакван, че Прайс се вцепени. Той остави разпечатките, прескочи съборената врата и излезе в коридора. На стълбите стоеше Скофийлд и се оглеждаше в недоумение; беше настъпил жицата, свързана с алармата. Прайс извади ножа си и отмести все още объркания Беоулф Агът. Коленичи, вдигна отрязаното парче от пътеката и изтръгна жиците. Звънът престана.
— Имаш късмет, че не беше бомба — рече Кам.
— Защо не ме предупреди, по дяволите?
— Мислех, че все още си отвън. Хайде ела, искам да ти покажа какво открих.