Грейс отново притисна длани към ушите си и се концентрира върху това да впрегне сетивата си в общо усилие да отблъсне музиката със своята енергия. Стори й се, че силата на песента поотслабна. Насърчена, впрегна още енергия. Мислите й се проясниха.
Не можеше да издържи на призива на Сирената, но беше възможно да се понесе върху психичните пулсации, които вливаха енергия в песента, като сърфист, който пришпорва вълната.
Дори и да залагаше на тази теория, тя знаеше, че не може да неутрализира силата на Вивиан от разстояние. Нито можеше да се обърне и да побегне. Въздействието на музиката беше прекалено силно. Имаше само един шанс и той беше да се доближи до сцената.
Обърни се към музиката и танцувай, Грейс, танцувай колкото можеш по-бързо.
Тя наблюдаваше аурата на Вивиан, не лицето й, фокусирайки се върху проблясващите пулсации. Предпазливо изпрати собствената си енергия в момент на понижение между пулсациите в кипящия спектър на Сирената. Все едно стреляше с лък срещу автомат, но разбра, че има успех, когато усети как въздействието на музиката отслабва.
Вивиан замлъкна. Внезапната тишина беше наелектризирана.
— Наистина ли смяташ, че този трик ще свърши работа срещу таланта ми? — попита тя развеселена.
Грейс спря пред пространството за оркестъра. Оперните певци не могат да изпитват истински емоции, когато пеят, припомни си тя. Гърлото и гърдите се стягаха и спираха дишането и звука.
— Знаеш ли, Вив — каза тя, — костюмите са пищни и операта е много впечатляваща сграда, но ти си само една от многото певици.
— Млъкни, глупачке. Аз съм Сирената!
Грейс погледна неподвижния мъж на сцената.
— Кой е той?
— Нюлин Гътри.
— Убила си любовника си?
— О, не е мъртъв. Само е в безсъзнание — усмихна се Вивиан. — Защо да желая смъртта му? Той ми е от полза. Той е човекът, който те откри. Изненадах се, когато ми каза, че си сред публиката тази вечер. Толкова се радвам, че имаше възможност да ме чуеш като Кралицата на нощта. Бях удивителна, нали?
— Чак пък удивителна. Кариерата ти върви към провал. Всички го знаят. Затова пееш тук, в Акейша Бей, а не в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк.
— Това е лъжа — изпищя Вивиан, а аурата й пламна от яростни искри. — Аз съм Сирената. Никоя друга певица не може да направи с гласа си това, което аз мога да постигна.
— Хайде, хайде, говорим за опера, нали? Може и да си била добра в миналото, но вече не си. Помниш ли какво дюдюкане беше в „Ла Скала“? Всички чуха колебливостта на гласа ти.
— Аз накарах половината зала в Ла Скала да занемее — извика Вивиан.
— Обзалагам се, че има поне пет певици, които са твои конкурентки и могат да заемат мястото ти. Нещо повече — те са с десет години по-млади от теб.
— Стига! — изпищя Вивиан. — Гласът ми е безупречен.
— Може и да е бил безупречен преди няколко години, но вече не е. Имам теория за това. Аз съм експерт в законите на психичната генетика.
— Млъкни!
— Теорията ми е, че всеки път, когато си използвала гласа си, за да убиваш, ти все повече си губела разсъдъка си. Хората, които полудяват, губят контрол. Точно това се случва с теб в последните години, Вив. Губиш контрол над гласа си.
— Не съм луда! — изкрещя Вивиан.
— Разбира се, че си. Вижда се в аурата ти.
— Ще ти покажа какво мога да направя с гласа си — изкрещя Вивиан.
— Внимавай. Писъците не са полезни за гърлото.
Вивиан се вкопчи в полите на окървавената си роба и запя с пълен глас. Високите тонове на арията на лудостта на Лучия отново изпълниха гърлото й.
Грейс потрепери, притискаше ушите си, за да намали влиянието на хипнотизиращата песен. Все едно опитваше да се скрие от изригващ вулкан под парче картон. Беше подготвила сетивата си за адския огнен дъжд, но не можеше да изключи напълно въздействието му. Музиката се изливаше върху нея като повалена камара от остри кристали.
Щеше да загине, ако не успееше да дестабилизира аурата на Вивиан.
Целеше се с всички сили към всяко слабо място в спектъра на Сирената.
Вивиан запя още по-високо. Тоновете бяха пронизителни, но започнаха да стават по-слаби. Гневът пречеше на умението й да проектира невероятния си талант. Тя буквално се давеше в собствените си ярост и горчивина. Един след друг високите тонове се разстройваха.
Вивиан продължаваше да пее, но се обърна и тръгна към стъпалата на сцената. Сега лудостта й беше видима дори с просто око. Вивиан слезе по стъпалата с театрална решителност, сякаш бе по средата на някакво драматично представление. Когато стигна до последното стъпало, се отправи към Грейс, вдигнала високо ножа, готова да нанесе убийствен удар. Неравните тонове на песента се проявяваха в пискливи звуци.