— Хм. — Грейс спря. — Мислех, че „Джоунс и Джоунс“ си има хора, чиято работа е да създават нови самоличности.
— Така е, за рутинни случаи, когато трябва да се осигури временно прикритие на даден агент. Но аз ти говоря за изцяло нова биография. Искам да има история, която може да се проследи от няколко поколения в генеалогичните архиви. Доколкото знам, ти си най-добрата в тези неща, поне що се отнася до създаването на фалшиво минало в Обществото. Гърлото й пресъхна.
— Моля?
— По дяволите, това, което направи за себе си, след като се отърва от онзи кучи син Мартин Крокър, беше перфектно. Ако не следях Крокър по онова време, защото усещах, че се занимава с нещо незаконно, никога не бих се усъмнил в обстоятелствата около смъртта му, камо ли да се запитам какво е станало с икономката му. Приятно пътуване.
Телефонът замлъкна. Грейс го затвори бавно и погледна Лутър.
— Такъв е Фалън. Непоправим е.
— Той знае всичко — прошепна тя. — През цялото време го е знаел. Знаел е дори за клиниката „Бърнсайд“.
— Да, типично за Фалън. А сега не знам за теб, но аз вече съм готов да тръгвам оттук. — Той погледна компютъра. — Какво ще кажеш да видим резервациите и да проверим в колко часа излита самолетът?
Реалността връхлетя Грейс и я накара да потрепери.
— Добре — промълви тя.
Тя стана и се отправи към бюрото. Бързо въведе адреса на туристическата агенция. Когато сайтът се отвори, въведе кода на резервацията на Лутър.
— Ти заминаваш в два и петнайсет — каза тя.
— Супер. Имаме време за обяд.
— Аз нямам. — Тя се изправи бавно. — Моят полет за Орегон е в един часа.
Лутър я погледна.
— Портланд. Забравих за това.
Тя кимна. Не смееше да каже нито дума повече, но не смееше и да мълчи продължително. Последва кратко напрегнато мълчание.
— Мислех си… — започна тя предпазливо.
— Какво съвпадение — прекъсна я Лутър. — Аз също си мислех. Какво ще кажеш да отидем и двамата в Портланд?
— Мога да си събера някои неща…
— Можеш да си събереш целия багаж. И после да дойдеш на Хаваите с мен.
Тя се усмихна, а очите й се напълниха със сълзи.
— Да, мога да го направя.
Ръцете му обгърнаха талията й. Той я придърпа към себе си.
— Знаеш какво следва, нали?
Тя обви ръце около врата му, а щастието зазвуча като тържествена ария в душата й.
— Мисля, че да.
— Обичам те — каза той. — Но ти сигурно вече знаеш това, след като толкова добре виждаш аурата ми.
— И аз те обичам. — Тя докосна леко устните му със своите и после се оттегли назад. — Нека ти обясня — никой не може да види любовта в аурата, дори и човек с толкова силен талант като моя. Затова трябва да се споделя.
— Мога да го направя — обеща той. — Ще ти го казвам. И ще го повтарям постоянно.
— Постоянно.
51.
Чу се почукване на вратата точно когато Грейс пъхаше в куфара чифт ботуши, които навярно никога нямаше да обуе на Хаваите.
— Аз ще отворя — каза тя на Лутър.
Той беше зает да връзва един кашон с книги, но се изправи и погледна през прозореца.
— Някаква стара дама с маскировъчно облекло, тъмни очила и черен дъждобран. Май е въоръжена.
— Това е хазяйката ми — обясни Грейс. — И това не е пистолет, а специален фотоапарат.
— Интересна хазяйка.
Грейс отвори входната врата.
— Здравей, Аризона. Влизай. Много вали навън.
— Което си е вярно, вярно е. — Аризона влезе в малкото антре и изтръска водата от дъждобрана си. — Цяла сутрин съм навън и правя обиколки. В такива дни човек трябва да бъде нащрек. Онези обичат да пренасят тайните доставки, когато вали. Сигурно си мислят, че тогава никой не ги забелязва.
— Запознай се с Лутър Малоун — представи го Грейс. — Лутър, това е хазяйката ми, Аризона Сноу.
Лутър кимна любезно и протегна ръка.
— Приятно ми е.
Аризона свали огледалните си очила и изгледа Лутър с присвити очи.
— Значи ти си човекът, а?
— Кой човек? — попита Лутър.
Аризона дишаше шумно, свали дебелите си кожени ръкавици и се ръкува енергично с него.
— Няма нужда да се шегуваш с мен, млади човече. Мога да позная един професионалист, когато го видя. Преди малко те забелязах да вървиш по пътеката с Грейс. Разбрах, че ти си човекът, когото е чакала през цялото това време, докато се спотайваше в Еклипс Бей.
Лутър се усмихна на Грейс.
— Всъщност, мисля, че аз съм този, който чакаше.