— Фалън ме насърчи да си направя някои заключения.
— Ако смятате, че аз не съм изненада, изчакайте да научите новата си самоличност.
Тя извади ръка от джоба си за пръв път. Носеше ръкавица от фина кожа.
— Тук е малко топло за палто и ръкавици — отбеляза той.
Тя не се впечатли от коментара, точно както не бе реагирала и на опита му за ръкостискане. Вместо това свали кожената си чанта от рамото, отвори я и извади един плик. Когато му го подаде, го направи така, че пръстите й да не докоснат неговите.
Ужасен късмет имаше. Най-вълнуващата жена, която срещаше в живота си, имаше сериозна фобия от докосване до други хора. Добре де, и аз не съм съвсем нормален, нали?
Той отвори плика и извади шофьорска книжка, две кредитни карти и резервация за хотел. Прегледа ги набързо и разбра, че новото му име е Андрю Карстеърс и че живее в Ел Ей. Освен това научи, че е женен. Погледна я.
— Приятно ми е, госпожо Карстеърс — каза той и сгъна резервацията.
Тя изненадващо се изчерви и бързо пъхна ръката си обратно в джоба.
— Господин Джоунс не ми каза точно какво ще бъде прикритието ми.
— Джоунс умее да кара агентите си да правят това, което си е наумил. — Той погледна часовника си. — Имаме време до полета за Мауи. Искате ли да хапнете нещо?
— Не съм гладна, но бих пила едно кафе.
— Чудесно.
Двамата тръгнаха към близкото кафене. Лутър забеляза, че Грейс си поръча чисто кафе. И той пиеше кафето без захар и мляко. Ето, имаме нещо общо. Мисли позитивно!
Седнаха на една от миниатюрните масички.
Той се вгледа в ръката на Грейс, която сега обгръщаше чашата.
— Ще трябва да се отървем от ръкавиците, преди да се качим на самолета за Мауи — каза й тихо.
Тя застина неподвижно с чаша в ръка.
— Защо?
— Защото, ако настояваш да ги носиш, ще се забелязваш.
Тя примигна и погледна пръстите си.
— Страхувах се, че ще кажеш това.
— Колко сериозен е проблемът? — попита той.
— Имам си причини — каза тя спокойно.
Той посочи към бастуна си, който бе закачен на ръба на масата.
— Аз също. Моите са физически, а твоите?
— И моите. Но проблемът е свързан с усещането ми за допир, което доста усложнява нещата.
— Консултирала ли си се с някой от психоаналитиците на Обществото?
Тя присви очи. Той усети как се отдръпна.
— Не — каза хладно.
— Разбери, при други обстоятелства това изобщо не би ме интересувало, но трябва да свършим мисията си в Мауи, трябва да знам с какво се захващам.
Тя остана съвсем неподвижна.
— Не се тревожи. Уверявам те, че фобията ми не пречи на таланта ми да разчитам аурата на някого.
— Чудесно. Ще трябва да снемеш ръкавиците. Ще можеш ли?
За няколко секунди му се стори, че ще му каже да върви по дяволите. После съвсем бавно тя свали едната си ръкавица, а след това и другата. Пъхна ги в чантата си и взе чашата с кафето.
— Доволен ли си?
Ръцете й бяха изненадващо крехки, ноктите — къси и без лак. Не носеше пръстени.
— Да. — Той въздъхна бавно. — Съжалявам за това.
— Аха. — Тя не се впечатли от извинението му.
— Ще издържиш ли? — попита той.
— Не се тревожи за мен — каза тя студено. — Мога да се грижа за себе си.
— От доста време го правиш, а?
— Да — кимна тя. — Правя го.
6.
Наетата кола, която бе запазена за Андрю Карстеърс, ги чакаше след краткия полет до Мауи. „Джоунс и Джоунс“ определено се бяха погрижили за всичко, помисли си Грейс.
— Да пусна ли климатика? — попита Лутър, като се настани зад волана.
— Не, благодаря. Не обичам климатиците, освен в краен случай. Предпочитам да отворим прозорците.
— Аз също. — Той включи на скорост и излезе от паркинга.
Тя се замисли за впечатленията си от Лутър Малоун. Можеха да се обобщят съвсем накратко: силен, овладян, привлекателен. Можеше да се добави и вълнуващ. В атмосферата имаше някакво осезаемо напрежение. В различни моменти от живота си тя бе срещала мъже, които я привличаха, но никога не бе изпитвала такъв прилив на вълнение, което въздействаше на сетивата й по необикновен и опияняващ начин.
Силата, която Лутър владееше с изключителен контрол, беше особено интригуваща, поне за нея. Едно вглеждане към аурата му й подсказваше, че той не е осма степен, а по-скоро десета или дори повече. Очевидно той бе успял да направи така, че този факт да не бъде документиран. Не го упрекваше. И тя беше занижила степента на дарбата си. В Обществото често причисляваха силните таланти към „екзотични“, без да имаше възхищение или уважение. В най-добрия случай другите членове на Обществото се отнасяха към талантите с висока степен с известна предпазливост. В най-лошия случай направо ги избягваха. Силата можеше да бъде интригуваща, но можеше да бъде и опасна.