— Наследствената психична енергия обикновено има силен генетичен аспект, но формата, в която се проявява, често е трудна за предсказване. А защо дядо ти е разказвал за родителите ти?
— Те са загинали при катастрофа, причинена от пиян шофьор, когато съм бил бебе. Изобщо не ги помня. Дядо ми ме отгледа.
— Той жив ли е още?
— Не. Почина в годината, когато завърших гимназия и постъпих в армията.
Опита се да спре с въпросите дотук. Но не издържа.
— Имаш ли други роднини?
— Може би имам някакви далечни братовчеди някъде. — Не му беше интересна тази тема. — Дори и да съществуват, не са се появили след смъртта на родителите ми.
— С други думи, нямаш никого.
— Имам двама добри приятели в Оаху. Те са собственици на ресторанта, в който работя като барман. Ами ти?
— Майка ми умря, когато бях на тринайсет. Някаква рядка инфекция.
— Много съжалявам.
— Да.
— А баща ти?
— Никога не съм го познавала. — Гласът й бе напълно спокоен. — Когато майка ми решила да има дете, свързала се с банка за сперма и клиника за изкуствено осеменяване.
— Много неприятна история — каза тихо той.
Тя почти се усмихна. Лутър й беше показал, че я разбира.
— Да — кимна тя. — Неприятно наистина.
— А аз си мислех, че има психична празнина в живота ми. — Той се обърна към нея. — Ти си генеалог. Опитвала ли си да откриеш баща си?
— Разбира се. Много деца, произлезли от банки за сперма, откриват бащите си. Аз научих името на клиниката, чиито услуги беше ползвала майка ми. Клиника „Бърнсайд“, създадена от член на Обществото. Д-р Бърнсайд се грижел за клиентите, които били и членове на Обществото. Той гарантирал, че всички донори са хора с висока степен на парапсихичен талант. Освен това дал обещание за абсолютна конфиденциалност както на донорите, така и на клиентите.
— Откри ли информация за баща си?
— Не. Клиниката изгоряла до основи преди няколко години. Целият им архив бил унищожен. Подозирали умишлен палеж, но така и не арестували никого.
— Може би някой от донорите, който не е искал да бъде открит?
— Мислиш ли? И аз съм изумена.
— Има и други възможности — каза той замислено. — Може някоя от майките да не е искала някой донор да открие детето си. Или едно от децата не е открило баща си и е подпалило клиниката в пристъп на ярост. А може да е бил и някой, който не е одобрявал услугите, предлагани от тази клиника.
— С други думи, списъкът на заподозрените е твърде дълъг.
— Така изглежда.
Тя замълча за момент.
— Не разбрах кой е бил баща ми, но след като постъпих в Бюрото по генеалогия, открих информация за него, която майка ми е предоставила, когато ме е регистрирала в Обществото. Отнасяше се до здравословното му състояние и паранормалните му способности.
— И?
Тя сви рамене.
— Какво искаш да знаеш? Баща ми е бил с надежден генетичен материал и силен талант. Но всъщност д-р Бърнсайд е твърдял, че всички донори притежават такива качества.
— Разбира се.
— Наследила съм неговите очи — прошепна тя след известно време. — Май само това. Не е имал моя талант. Майка ми е отбелязала, че е бил стратег.
— Да, това, че имаш зелени очи и разчиташ аурите на хората и че баща ти е имал същите на цвят очи и е бил стратег, не ти дава основание за разследване.
— За съжаление в Обществото стратезите са доста многобройни. Буквално хиляди регистрирани. Като се изключат онези, които не отговарят по възраст, пол и цвят на очите, остават прекалено много. В крайна сметка се отказах.
Мъж и жена вървяха насреща им, хванати за ръка, вглъбени един в друг, заели почти цялата пътека. Лутър тропна шумно с бастуна си няколко пъти. Двойката се дръпна бързо настрани.
Грейс имаше навика да се отърсва от съпътстващата меланхолия, която я връхлиташе винаги когато мислеше за неразгаданата си история.
— Добре си служиш с бастуна — каза тя.
— Е, има си и предимства. Хората ми правят път. Никой не желае да спъне човек с бастун. Ами ако реша да го съдя?
— Всъщност как се озова с него? Фалън спомена за някакъв инцидент.
— Проявих небрежност.
Грейс разбра, че това беше краят на разговора. Поне засега. Тя си служеше с хитрост, за да научи нещо повече, когато усети как призрачни пръсти докосват шала й. Инстинктивно се напрегна и скръсти ръце под гърдите си, като скри дланите си.
По пътеката вървяха няколко души, но мъжът, който се появи насреща им изпод сенките, се движеше малко по-различно от останалите. Той още беше на известно разстояние от тях. Беше прекалено тъмно, за да различат образа му, но в походката му имаше нещо, което смути сетивата й. Той не се разхождаше, не тичаше и не вървеше естествено. Придвижваше се плавно като хищна котка, тръгнала на лов.