Това беше вярно. От опит знаеше, че двамата им клиенти никога не искаха да знаят нещо повече от необходимото за това как ще бъде изпълнена възложената работа. Незнанието беше полезно и помагаше на клиентите да спят по-спокойно.
— Ти провери ли всичко за по-сигурно? — попита той.
— Да. Получих верния отговор, но нещо ме смущава.
— Може ли да е станал пробив в компютрите ни?
— Възложих на Джон да провери това. Той не вярва някой да има достъп, но има вероятност някой да е пробил компютрите на Номер две.
Той изпита прилив на бащинска гордост. Най-малкият му син беше компютърен гений, това бе негова дарба. Джон имаше талант на стратег със способността да открива модели и сложни начини в новото измерение на киберпространството. Той не беше истински ловец като повечето мъже в семейство Суитуотър, но притежаваше важни инстинкти. Ако някой можеше да проследи хакера до скривалището му, това беше той.
— Кажи на Джон да търси — каза той на Алисън. Имаме време. Не бива да допускаме грешки.
— Ще ти се обадя веднага щом науча нещо ново.
— Ще чакам.
— Как е в Мауи?
— Топло. Приятен бриз. Палми. Плаж. Какво друго, тук е остров?
Алисън се засмя.
— Личи си, когато работиш. Никога не спираш, да поразгледаш наоколо.
— Не и когато имам работа за вършене.
Още докато говореше с нея, той усети някакво безпокойство. Преди няколко минути, докато тичаше край брега с отворени сетива, за да възприеме новата обстановката, той изведнъж почувства, че се отпуска несъзнателно, че е изключил паранормалната си чувствителност. Това не беше типично за него. Когато работеше, никога не затваряше сетивата си напълно. От малък го бяха научили, че е жизненоважно да бъде винаги предпазлив за заобикалящата го среда. И най-малката подробност можеше да доведе до поражение. А неуспехите не говореха добре за бизнеса.
Така че какво, по дяволите, беше станало с него, докато тичаше по пътеката? Мислеше, че е започнал да губи силата на възприятията си на петдесет и девет годишна възраст, и това го потискаше. Баща му и дядо му работиха и след като навършиха седемдесет. Вярно, с напредването на годините забавиха темпото, но опитът компенсираше загубената отчасти скорост или психична чувствителност. В крайна сметка не отслабналият талант ги застави да се оттеглят. И двамата бяха принудени да го направят против волята си, по настояване на съпругите си.
— Как е Тереза? — попита той.
— Добре е, малко е нетърпелива. Тя е по-загрижена за Ник. Той е раздразнителен. Тези девет месеца му се сториха необикновено дълги.
Той се усмихна. Най-големият му син беше хладнокръвен ловец, когато работеше, но по отношение на любимата си жена и очакваното първородно дете беше съвсем различен. Ник беше наредил графика си така, че да посещава заедно с Тереза подготвителни курсове. Беше изчел всички книги за бременността, раждането и родителството, които беше успял да открие в интернет. Дори настояваше да наемат интериорен дизайнер, който да обзаведе бебешката стая така, че да осигурява една, както пишеше по книгите, „стимулираща среда“. Сега беше твърдо решен да присъства на раждането и да помага с всичко възможно.
— Ще оцелее — каза Хари. — Щом аз издържах…
— Ха! Всеки път, когато влезеше в родилната зала с мен, имах чувството, че ще припаднеш.
— Добре де, може и да съм пребледнявал, но не съм се разтрепервал.
Двамата бъбриха още малко, после се разделиха с обичайния си ритуал.
— Лека нощ, красавице!
— Лека нощ, хубавецо!
Телефонът замлъкна в ръката му. Той го пусна в джоба си и се загледа в тъмната огледална повърхност на океана. Там, на пътеката, със сигурност се беше случило нещо. Опитваше да си спомни точно кога изключиха сетивата му. Беше подминал двойка старци, които вървяха хванати за ръце. После беше забелязал мъж с бастун и жена, които вървяха заедно, без да се докосват. Нещо в мъжа беше привлякло вниманието му. Инстинктът му на ловец го беше разпознал като друг потенциален хищник. Но след секунда беше загубил интерес към него.
Поредното нещо, което помнеше, беше, че се е отдалечил по пътеката и паранормалните му сетива са изключили. Отпочиващ и спокоен, когато изобщо не би трябвало да бъде.
11.
Сънят беше същият — един от кошмарите, когато беше убила Мартин Крокър. Но този път беше различно. Първо — знаеше, че сънува. А най-поразителното беше, че не изпитваше страх.
… Мартин се приближаваше към нея, беше само на един-два метра. Беше изпуснал багажа от ръцете си.