— Знам, но вече минаха седмици. След всички тези години, в които не знаех, че съществуваш, искам да прекарвам повече време с теб.
— Скоро, скъпа. Целта ми е да те защитя. Ти си моята наследница, но трябва време, за да подейства лекарството и ти да се сдобиеш със силите си. Искам да съм сигурен, че си напълно подготвена, преди да поемаш рискове. Ти си бъдещето на организацията. Трябва да те пазя от опасности.
— Разбирам, татко. — Така постъпваха бащите, помисли си тя. Те се грижеха за дъщерите си.
— Не се тревожи. След смъртта на Юбанкс всичко бързо ще си дойде на мястото. До няколко месеца ще бъдем готови за втората фаза от операцията. Сега върви да се обадиш.
— Добре. Татко?
— Да, скъпа?
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Тя затвори. Чувстваше се по-добре. Винаги ставаше така, след като е говорила с баща си. Но не очакваше толкова скоро План Б. Според него трябваше да се справи с убиец, който не само беше професионалист, но и психично нестабилна личност. Сестра й.
17.
Тя не се нуждаеше от акомпанимент, за да намери вярната нота. Тя беше Сирената. Изпя съвършено тона, сякаш го извлече от въздуха, и уверено запя втората ария от „Кралицата на нощта“.
Елегантната акустична зала за репетиции беше проектирана и построена от сегашния й любовник. Нюлин Гътри беше милиардер, натрупал състоянието си, като бе изобретил цяла камара скучни компютърни приспособления и сложен софтуер за сигурност. Той не беше пестил пари за този проект. Стаята беше на втория етаж на вилата в средиземноморски стил, която й беше купил малко след като тя го привлече с таланта си на сирена. Очарователният малък замък беше над залива в Сосалито и осигуряваше великолепна гледка към Сан Франциско.
Беше избрала сложната ария „Кралицата на нощта“ за частно представление в Мауи поради две причини. Първо — защото се упражняваше за ролята си в предстоящата постановка на „Вълшебната флейта“, и второ — тя пасваше идеално на нейния уникален талант. Заради предизвикателно високото „фа“ от четвърта октава — тона, който почти никое сопрано в света не можеше да изпълни — беше едно от малкото произведения, позволяващи й да фокусира специфичните дължини на вълните на психичната енергия, които използваше, за да попречи на критични неврологични функции на човешкия мозък. Случваше се, когато пее тази нота, край нея да се чупи стъкло, да умират хора.
Освен това, когато трябва да убиеш някого, не можеш да сбъркаш с песен, чието заглавие се превежда като „Отмъщението на готвачите от ада в сърцето ми“. Беше научила, че музиката, избрана за дадено представление — за някое от нейните уникални изпълнения — трябва да бъде подходяща. Изкуството е комуникацията между изпълнителя и публиката.
Не възнамеряваше да ходи в Мауи. След седмица й предстоеше да пее „Кралицата на нощта“ на откриването на новата опера в Акейша Бей. Ангажиментът, осигурен от скъпия Нюлин, беше от особено значение за съживяването на кариерата й. Нещата не бяха се развили добре след онази кошмарна нощ преди две години в „Ла Скала“, когато клакьорите бяха дръзнали да я освиркат.
Но когато сестра й се обади и я помоли за услуга, тя не можа да й откаже. Дамарис беше нейното семейство, единственото семейство, което имаше. Бащата не се броеше.
Въпреки това се дразнеше, че трябва да се приготви за пътуване до Мауи за толкова кратко време. Не можеше да се каже, че няма какво да прави до деня на премиерата. Още повече че единствената причина Дамарис да я помоли за това конкретно изпълнение беше баща им.
Лично тя презираше баща си, който се беше появил от нищото с твърдението, че те са негови дъщери. Изобщо не проумяваше как, за Бога, Дамарис можеше да се привърже към човек, чийто единствен принос беше, че е еякулирал в стъклена чашка и я е депозирал в банка за сперма. Не я беше грижа, каквото и да се случеше. Всъщност тя често си въобразяваше как прави едно от представленията си в негова чест. Проблемът с този коварен план беше, че Дамарис вероятно щеше да отгатне причината за смъртта му и да се ядоса. Имаше и още един проблем. Баща й имаше своя психичен талант и той беше смъртоносен.
Въпреки че пътуването до Мауи й създаваше неудобство, тя започваше да го очаква с нетърпение. Успешните изпълнения винаги я изпълваха с еуфория, което не можеше да постигне по никакъв друг начин.
В продължение на часове след това тя се чувстваше всемогъща. Но нямаше ослепителен прилив на еуфория, който идваше след някое от специалните й представления. След тези ангажименти тя знаеше какво е да си истинска богиня. Усещането за безсмъртие траеше с дни.