— Виждаш ли, това е различното в отношението на мъжете към секса. — Той хвърли бастуна си на леглото и се подпря на стената, така че Грейс остана по средата. — Те не мислят.
— Това обяснява доста неща.
— Радвам се, че имаше полза от мен.
Той я целуна. Бавна целувка — такава, каквато мъжът дава на жена, която знае, че е задоволил, и която смята да задоволи отново. И също да бъде задоволен. Покоряваща целувка.
Но тя не реагира като покорена жена. Вместо това го целуна с такава страст, сякаш тя смяташе да го покори.
— Добре — каза той, като оттегли за момент устните си от нейните. — Така да бъде.
Тя се дръпна назад.
— Как да бъде?
— Забрави! Ще ти обясня друг път.
Устните й се отпуснаха, аурата й се изпълни с искряща светлина и се сля в синхрон с неговата. Той се наслади на усещането, че тя е свързана с него, независимо дали го знаеше, или не.
Четирийсет и осем часа. Това беше времето, което бяха прекарали заедно. Как можеше да е сигурен, че ще мисли за нея, ще копнее за нея, ще я желае до края на живота си, дори и ако никога вече не я видеше? Как, по дяволите, се беше стигнало дотук?
Не мислеше за това, защото Грейс разкопчаваше панталона му. Той разтвори ризата й и забеляза, че през нощта тя беше свалила сутиена си. Лутър беше сигурен, че тя го носеше. Покри гърдите й с дланите си. Усещането беше неописуемо.
Той спусна ръце към панталона й. Докато успее да го разкопчае и избута надолу, Грейс вече трепереше и нашепваше името му. Не спираше да го докосва навсякъде. Ръцете й се плъзгаха по тялото му, сякаш опипваха някакво рядко и безценно творение на изкуството.
— Толкова е хубаво — каза тя, като целуна рамото му. — Толкова е приятно, че мога да те докосвам така.
— Харесва ми, че обичаш да ме докосваш. — Той хвана лицето й в дланите си и го обърна към своето, така че погледите им се срещнаха. — Но мисълта да докосваш друг мъж така ме влудява.
— Единственият мъж, когото искам да докосвам в момента, си ти.
— Не очаквах да чуя това, но можем да го обсъдим и друг път.
— Не разбирам…
— Няма значение. Не и сега.
Той грабна бастуна, стисна китката на Грейс и я поведе към блестящата, облицована с мрамор баня. Там освободи и двама им от дрехите и я отведе под силната струя на душа.
Каквото и да станеше помежду им, мислеше си Лутър, Грейс никога нямаше да го забрави.
След известно време тя стоеше пред изпотеното огледало, увита в огромна бяла хавлия. Чувстваше се изпълнена с енергия. Освежена. Кой се нуждаеше от сън?
Лутър се бръснеше до нея, увил хавлия около кръста си. Грейс срещна погледа му в огледалото.
— Все пак се карахме — каза тя.
Той се ухили.
— Значи трябва да го правим по-често.
22.
Камериерката си тананикаше. Тя мина с количката си покрай Грейс и продължи надолу по коридора. Мелодията й се стори смътно позната. Грейс се опитваше да си спомни. Колкото повече се напрягаше, толкова по-натрапчива й се струваше мелодията.
Песента със сигурност не беше от съвременния популярен репертоар. Не беше и класически рок. Беше много по-сложна и изтънчена, като ария от опера може би.
Грейс се зачуди колко камериерки можеха да пеят опера. Някоя определено си беше сбъркала призванието. Но беше възможно жената да се занимава професионално с музика, а камериерството да бе само източник на допълнителни доходи.
Тананикането отекна по коридора, все по-интригуващо и илюзорно.
Музиката беше форма на енергия. Тя въздействаше директно върху сетивата и върху целия спектър на аурата. Доказателства имаше навсякъде. Музиката можеше да събуди страсти, да вълнува, да предизвика прилив на адреналин. Някои религии се бояха от силата й до такава степен, че я забраняваха. Други използваха уникалната й енергия да екзалтира хората и възхвалява божествата. Музиката можеше да има опияняващо въздействие върху тълпите, можеше да накара човек да стане на крака и да го принуди да излее енергията си под формата на движения — танците.
Музиката можеше да накара човек да се съсредоточи върху нещо много важно. Как се казваше тази мелодия?
Грейс усети да я пронизва странна хладина. Важно беше да се досети коя е мелодията, която камериерката пееше. Беше ходила на опера няколко пъти преди години. Безкрайно силните емоции в представените сцени й харесваха най-вече защото тя винаги се стараеше да контролира страстите си. Невероятната способност на певците, на прекрасните им гласове да достигат и до най-далечните краища на огромните оперни зали без помощта на микрофони винаги я удивяваше. Грейс не беше почитател на операта. Липсваше й задълбочено познание за музиката. Обаче беше сигурна, че е чувала мелодията някъде на сцена.