— Не се страхувам за живота си. Но има едно нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
— Ако не се беше появил ти, досега щях да съм собственичка на онзи магазин за цветя, както и на верига магазини.
— Това винаги е било най-големият ти недостатък — каза Мартин. — Твоите мечти и амбиции са толкова по-маловажни от моите.
Той повиши температурата на черната психична енергия, която генерираше. Лицето му се напрегна от усилието. Тя продължи да отблъсква вълните, дори още по-силно, черпейки от собствената си аура. Болката отслабна още малко.
— Умри, дяволите да те вземат! — със злоба изкрещя той. Пристъпи към нея. — Защо не умираш?
Силата й се завръщаше. Служителката успяваше да се съсредоточи върху поддържането на енергийния щит, в който се беше превърнала аурата й.
Мартин залитна, но не забеляза, че тя отблъсква енергията му. Вместо това я гледаше леко объркан.
Ядосан и напрегнат, съвсем я доближи, вече можеше да я докосне. Изпрати още от черните лъчи, които извираха от тялото му.
— Трябва да умреш! — изкрещя той.
Посегна и я хвана за гърлото. Тя инстинктивно вдигна ръце да се защити. Той я сграбчи. Стисна китките й.
Дланите й горяха. Светът изригна, изпращайки една след друга ударни вълни през сетивата й. Мартин Крокър потрепери веднъж. Погледна я, сякаш виждаше ада.
— Не! — изпищя той.
Олюля се, загуби равновесие и падна от кея във водата. Аурата му изгасна внезапно.
Тя се изправи. Сърцето й биеше учестено. За втори път в живота си убиваше човек. Но този път не случаен, а властолюбив и влиятелен мултимилионер, който просто се беше забъркал в опасно начинание.
А ръцете й продължаваха да горят.
1.
Уайкики…
Едрият мъж носеше риза с къси ръкави на оранжеви и лилави цветя. Щеше да създаде проблем след около пет минути. Не беше нужно човек да е екстрасенс, за да долови гневната енергия, която изпълваше атмосферата около маса номер пет. Всеки опитен барман би я усетил. А за барман, който беше и екстрасенс, а също и бивше ченге, предупредителните знаци излязоха наяве и заблестяха като неонови лампички, след като господин Оранжеви и лилави цветя влезе в „Тъмната дъга“ половин час по-рано.
Лутър Малоун бързо разбърка коктейла „Май тай“ и го постави на подноса до бирата и коктейла „Блу Хаваи“. Джули се пресегна, за да вземе една черешка и резенче ананас от охладените купи с приготвените плодове.
— Има проблем на пета — каза тя тихо. — Идиотът се заяжда с Лудия Рей. За късмет на този глупак Рей още не е забелязал.
— Аз ще се погрижа — каза Лутър.
Въпреки че отдалеченият бар се намираше в Уайкики, не го посещаваха много туристи. Закътан в малък вътрешен двор на половин пресечка от оживеното Кухио Авеню, „Дъгата“ имаше една особена група от редовни клиенти. Някои от тях — като Лудия Рей, бяха по-ексцентрични от останалите. Чудакът отдавна се беше посветил на боговете на сърфинга. Когато не караше сърфа си, преминаваше в дзен състояние. Всички, които го познаваха, твърдяха, че е най-добре той да бъде оставен на мира в своето измерение.
— Внимавай — каза Джули. Тя украси коктейла с черешката и ананаса. — Тази грамада е повече мускули, отколкото тлъстини.
— Да, виждам го. Оценявам загрижеността ти.
Сервитьорката му отправи една бърза усмивка.
— Наистина ще ми е неприятно да ти се случи нещо, шефе. Работното ми време тук се съчетава идеално със заетостта ми в хотела.
Като мнозина други ангажирани в туристическия бизнес на Хаваите Джули работеше на две места. Животът на острова имаше своите предимства, но и недостатъци — не беше никак евтин. В петък и събота вечер младата жена идваше в бара, за да помага в най-натоварените часове. Работата й беше на рецепцията на един от малките западнали евтини хотели, които по някакъв начин успяваха да оцелеят в сенките на големите комплекси и високите блокове с луксозни ваканционни апартаменти.
Освен Джули, която работеше два пъти седмично, в „Дъгата“ обикновено наемаха и някой да мие чиниите.
В момента тази длъжност беше свободна. За кой ли път. Миячите идваха и си отиваха толкова редовно, че собствениците на бара — Петра и Уейн Гроувс, вече не си правеха труда да им запомнят имената. Наричаха всеки Бъд и толкова. Предишният беше напуснал миналата вечер. Работата възпрепятствала редовните му ангажименти като дилър на амфетамини.
Вратата към кухнята се отвори широко. Уейн Гроувс, съсобственик на „Дъгата“, се появи с един поднос с чинии, отрупани с пържена храна. Почти всичко, което излизаше от кухнята на „Дъгата“, беше приготвено по този начин.
Уейн спря рязко, а вниманието му се прикова върху мъжа с оранжево — лилавата риза.