Певицата пищеше. Нямаше друга дума, която да опише звука, но не беше писък от страх. В него беше концентрирана пулсацията на дивата ярост. Невероятно високият тон беше напълно погрешен.
Грейс откри, че отново може да се движи. Инстинктивно запуши ушите си с пръсти. Музиката и болката отслабнаха леко.
Точно тогава в коридора отекна друг звук — звънчето на асансьора.
Явно и певицата го чу и разбра, че всеки момент ще се появят други хора. Хаос изпълни аурата й. Обзета от лудост и ярост, тя се хвърли към Грейс, протегнала пръсти като нокти на граблива птица.
Грейс се дръпна от нея, така че количката остана помежду им. Потърси нещо, което да й послужи за самозащита. Хвана дръжката на четка за прах.
Певицата опита да заобиколи количката, но се спъна в камериерката, която лежеше в безсъзнание на пода, и се просна по очи. Грейс блъсна количката срещу нея, но не я достигна.
Певицата се изправи. Устата й се отвори. Гърлото й се напрегна. Но единственият звук, който излезе, беше някакво задавено ахване.
Тя погледна към асансьора. Вратата му започна да се отваря. Логиката или може би инстинктът за самосъхранение надделя над яростта й. Тя побягна покрай Грейс и изчезна зад ъгъла.
Грейс изчака, стиснала четката за прах, но повече не се чу мелодия.
Тя въздъхна дълбоко и отиде при припадналата камериерка, която тъкмо се свестяваше. Нещо изхрущя под краката й. Грейс се огледа и видя парчета стъкло по мокета. Една от чашите в количката се беше строшила.
Хрумна й, че вратата на номер 604 още беше отворена. Тя я затвори. Нещо й подсказа, че Фалън би искал този инцидент да не се разчува.
Тя се наведе до замаяната жена.
— Добре ли сте? — попита загрижено.
— Мисля, че да — Камериерката я погледна с недоумение. — Припаднах ли?
— Да. Не се опитвайте да ставате. Има сервизен телефон до асансьора, сега ще повикам помощ.
— Добре съм, наистина. Просто съм малко уморена, това е всичко. Имах тежък ден.
— Определено.
Камериерката щеше да се оправи. Аурата й се връщаше към естественото си състояние. Грейс машинално протегна ръка да я успокои. В последния момент усети парене върху дланта си, когато се опитваше да избута жената от вратата. Болката беше изчезнала, но Грейс не посмя да докосне камериерката. Щяха да й трябват дни или седмици да се възстанови. Да се върне към естествения начин на живот.
— По дяволите — прошепна тя. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Тя се изправи и се отправи към телефона до асансьорите.
23.
Седеше сгушена на канапето, а лаптопът беше отворен на масичката пред нея, когато Лутър пристигна. Той нахлу в стаята, сякаш беше господарят на подземния свят — един много ядосан Господар. Отправи се към нея, като удряше с бастуна си, за да подчертава всяка своя дума.
— Какво — троп, — по дяволите — троп, — си мислеше — троп, — че правиш? — троп.
— Не ме докосвай! — предупреди го тя. Скочи от канапето и бързо се дръпна към отворената врата на терасата, като прикриваше дланите си под скръстените си ръце. — Наистина. Моля те, не ме докосвай!
Той спря като поразен от гръм.
— Мислиш, че ще те нараня ли? — попита с недоверие. На лицето му се изписа болка.
— Не — отвърна тя с огорчение. — Разбира се, че не. Просто не трябва да ме докосваш. Още не, във всеки случай. Отново имам болка при допир.
— По дяволите! — Той не изглеждаше доволен, но поне засегнатото му изражение изчезна. — Добре, кажи ми какво стана.
Тя му разказа случилото се с най-големи подробности. Когато привърши разказа си, очакваше, че той веднага ще извади телефона си, за да се обади на Фалън Джоунс. Вместо това Лутър остана неподвижен и продължаваше да я гледа втренчено, сякаш никога преди не беше виждал нещо подобно.
— Това, което си направила с камериерката… — каза той накрая. — Правила си го и преди, нали?
— Няколко пъти. — Тя отпусна ръце и погледна дланите си. — След като майка ми почина, ме изпратиха в приемно семейство. Напуснах го след няколко месеца. После известно време живях на улицата. Там имаше много извратени хора.
— Нима? — с отвращение каза той.
Тя нямаше желание да говори за това.
— Някои от тях бяха хора с паранормални способности, които използваха таланта си, за да манипулират останалите. Имаше един сутеньор със странен харизматичен талант според мен. Умееше да съблазнява млади момичета, караше ги да се влюбват в него. После те бяха готови на всичко.
— И той ги е изпращал на улицата да печелят пари, които е прибирал — каза Лутър с мрачно изражение.
— Виждам, че си попадал на този тип помийни плъхове — каза тя тихо.