Доброто настроение на Грейс се изпари. Лутър щеше да я вземе със себе си само защото се тревожеше за безопасността й. Е, нямаше да е толкова взискателна. Съгласна бе на всичко, само да остане още време с него.
— Обади ми се веднага щом научиш нещо — каза Лутър. Той затвори и погледна Грейс.
— Знам, че трябва да поспиш — каза той. — Но ще трябва да издържиш будна още известно време. Искам да те изведа от острова по най-бързия начин.
— Добре, отивам да си събирам багажа — Тя се надигна с мъка от канапето. — Малко кафе ще ми е от полза.
— Ще поръчам на румсървиса да донесат кафе в чаши за еднократна употреба. Ще го изпиеш, докато пътуваме към летището.
— Добре.
— И докато си пиеш кафето, ще ми разкажеш какво се е случило преди година — добави той с глас, който беше привидно спокоен.
Тя застина на вратата на спалнята.
— Моля?
— Цяла година си била в състояние на висока чувствителност при докосване. Обзалагам се, че инцидентът, който е предизвикал това състояние, е бил по-драматичен от случилото се днес. Ти си мислеше, че ще ти трябват седмици, за да се възстановиш от днешното преживяване. Предполагам, че каквото и да се е случило миналата година, е било доста по-лошо от това, което е станало днес.
Тя въздъхна.
— Държиш се като ченге.
— Да, понякога го правя. Виж, нямам нищо против, че излъга Фалън. Но аз трябва да зная истината. Животът ти може да е в опасност. Ще трябва да ми се довериш.
24.
Когато се качиха в колата и потеглиха към летището, Грейс се беше съвзела от първоначалната травма и се беше примирила, че трябва да му разкаже всичко. Беше прекалено уморена, за да се съпротивлява. Не, реши тя, истината беше, че не искаше повече да лъже Лутър. Не беше сигурна какво става помежду им. Страхуваше се да използва думата „любов“. Беше прекалено рано, а тя имаше твърде малко опит с това чувство, за да го разпознае веднага. Но каквато и да бе причината, тя отчаяно искаше да му се довери.
Тя свали капака на чашата си.
— Мислиш ли, че господин Джоунс се досеща, че не съм му казала истината за това, което направих с аурата си днес?
— Кой знае? — Лутър следеше пътя. — Той умее да навързва привидно несвързани факти, така че приеми, че знае повече, отколкото показва.
— Защо не каза нищо?
— Сигурно защото това го устройва. Фалън не е човек, когото биха нарекли приказлив.
Тя се отпусна на седалката си.
— По дяволите!
— Въпросът е защо ти не му каза какво можеш да правиш с таланта си? В края на краищата нали искаш да бъдеш истински агент на „Джоунс и Джоунс“? Защо не опита да го впечатлиш?
Тя се загледа мрачно към полетата със захарна тръстика край пътя.
— Стар навик ми е да пазя тайните си. Знаеш как е. И ти не разказваш на всеки какво можеш да правиш.
— Какво се е случило преди година? Явно е било нещо много драматично. Нападнаха ли те?
— Той опита да ме убие с енергиен лъч — прошепна тя.
Лицето на Лутър се напрегна.
— Човекът, който те е нападнал, също е бил с паранормални способности?
— Да. Аз му отвърнах с моите. Когато усети, че не може да ме убие с психичната енергия, побесня и опита да ме удуши. Аз бях задействала максимално сетивата си, за да се защитя. Нещо се случи, когато той ме докосна. Сякаш енергията, която беше насочил към мен, отскочи обратно към него. В следващия момент мъжът беше мъртъв.
Лутър замълча. Тя знаеше какъв ще бъде следващият му въпрос.
— Използвал е някакво психично въздействие, нали?
— Да. Можеше да я фокусира. Беше невероятно болезнено. Усещах, че ме убива.
— Фалън ми беше разказвал, че един от хората му е попаднал на агент от „Нощните сенки“, който е можел да изпрати човек в безсъзнание с мощен заряд от енергия. Случило се е преди известно време в Стоун Кениън, Аризона. Това умение е било в резултат на лекарството. Агентът на „Нощните сенки“ си е инжектирал от формулата.
— Мъжът, който се опита да ме убие, също вземаше от него — каза тя и довърши останалата част от историята си. — Предупреди ме, че то му дава сили да убива, без да оставя следи.
Лутър подсвирна тихо.
— Дяволите да го вземат! Ти си убила Мартин Крокър, нали?
— Да.
— Нека отгатна. Ти не си била библиотекарка в компанията.
— Бях негова икономка.
— Шегуваш се.
— Това беше официалната ми длъжност — потвърди тя. — Знаеш, че никой не обръща внимание на помощния персонал. След това вестниците дори не споменаха факта, че аз съм загинала при същия инцидент. Сякаш никога не бях съществувала. Не че аз имах нещо против.
— Спомням си, че пишеше, че спасителните екипи открили лодката на Крокър да се носи в открито море. Как успя да се измъкнеш?