Тя потрепери при спомена за ужаса и решителността й да оцелее, която беше ръководила действията й в онази нощ.
— Спасителите не знаеха това, което само двамата знаехме — че Мартин държи надуваема лодка на острова за спешни случаи. Изчаках да се стъмни. После натоварих тялото му в моторната лодка и я отдалечих от острова. След това се качих на надуваемата лодка и се придвижих с нея.
Лутър не каза нищо, само протегна ръката си и стисна здраво нейната за няколко секунди, за да й покаже, че разбира и ужаса, който бе преживяла, и волята й да оцелее.
Докосването му я окуражи.
— Гумената лодка нямаше надписи. Нищо не я свързваше с Мартин или с мен. Изоставих я край брега. На следващия ден взех самолет до Маями, като използвах фалшиви документи за самоличност.
— Вече си имала такива?
— В едно куфарче с най-необходимите ми вещи. От седмици го носех навсякъде със себе си. — Тя говореше сподавено. — Познавах Мартин по-добре, отколкото себе си. Не бях сигурна само кога, а не дали ще ми потрябват нови документи и един чифт дрехи.
— Не си била просто икономка на Крокър, нали? Какво всъщност работеше за него?
— Бях му личен асистент. Изготвях профили на всички хора, с които сключваше сделки, на любовниците му, на тези, с които контактуваше.
— Била си идеалният бодигард.
— Посочвах му силните и слабите страни на опонентите му. Казвах му на кого може да се довери и го предупреждавах, когато някой се опитваше да заговорничи срещу него.
— Колко дълго бяхте един екип?
— Дванайсет години.
— Бяхте ли любовници? — попита Лутър небрежно.
— Не. Никой от нас не изпитваше привличане към другия по този начин. Аз не бях негов тип. Накрая той ми каза, че винаги е намирал таланта ми за малко застрашителен. Аз знаех от самото начало, че Мартин не е способен на нищо дори смътно напомнящо на истинска любов. Ние бяхме партньори. Аз му вярвах, защото знаех, че той се нуждае от мен и че е наясно с това.
— Какво се случи?
— Всичко се промени, след като започна да взема лекарството.
— Защо се опита да те убие?
— Реши, че вече не съм му нужна. Аз знаех всичките му тайни. Той ми обясни, че това ме превръща в сериозно неудобство. — Тя поклати глава, все още изумена от предателството на Крокър. — Той наистина беше повярвал на всички лъжи, които „Нощните сенки“ му бяха разказали, включително и на мита, че лекарството ще удължи неимоверно живота му.
— Защо измисли историята, че си била библиотекарка в компанията му, когато се прикриваше? Защо не сътвори някаква различна самоличност, която изобщо не е свързана с „Крокър Уърлд“?
— Повярвах на старата теория, че най-добрите лъжи са тези, в които има известна истина. Освен това знаех всичко за „Крокър Уърлд“, включително и как да проникна в досиетата на персонала и да фалшифицирам някое, което да издържи на внимателна проверка. Получи се. Издържах на проверките на „Джоунс и Джоунс“.
Лутър се усмихна леко.
— Ако Фалън някога научи това, ще получи нервен пристъп.
Тя се обърна към него.
— Ще му кажеш ли?
— Не.
— Надявах се на това. Благодаря ти. — Тя отпи от кафето си.
— Какво се случи в онзи ден, когато Мартин Крокър и икономката му изчезнаха? — попита Лутър.
Тя му разказа всичко. Когато завърши историята си, Лутър стоеше безмълвен.
— Вярваш ли ми? — попита тя, когато вече не издържаше на напрежението.
— Да.
Тя надзърна за момент към аурата му и видя, че той й казва истината.
— Още един въпрос — каза той. — Ако си се тревожила, че някой ден ще се разбере, че си убила Мартин Крокър, защо кандидатства за работа в Обществото? Трябва да си била сигурна, че ще бъдеш заобиколена от хора, надарени с най-различни психични таланти, и тайната ти ще е изложена на риск всеки ден.
— Не бях сигурна дали хората, с които се беше забъркал Мартин, нямаше да заподозрат, че има нещо съмнително в смъртта му, и да тръгнат да ме издирват. От това, което научих от Мартин, знаех, че организацията, която вие наричате „Нощните сенки“, се състои от ренегати, но с парапсихични таланти. Предположих, че те няма да искат да си имат работа с „Аркейн“.
— Значи си решила да се скриеш в сърцето на Обществото — леко се усмихна Лутър. — Това ми харесва. Смел ход.
— Имаше още една причина да кандидатствам в Бюрото по генеалогия — добави тихо тя. — Винаги съм чувала, че когато имаш големи неприятности, търсиш спасение в семейството си.
— И?
— Обществото е най-близкото нещо до семейство, с което разполагам.
25.
Това беше непоносимо.
Сирената крачеше гневна напред-назад из апартамента. Желанието на Кралицата на нощта да отмъсти на Сарастро беше нищо, една малка прищявка, в сравнение с нейната жажда да отмъсти на кучката, която бе успяла да устои на песента й. Това същество трябваше да умре, както всички преди нея. Защо не беше умряла?