„Тъмната дъга“ явно обслужваше странна тълпа от хора с паранормална чувствителност, повечето от които изглеждаха дошли от някое много, много далечно място и изхвърлени от течението на брега на Хаваите. Повечето посетители на заведението имаха профили, типични за хора, чиито аури са били объркани или силно несиметрични. Мнозина вероятно дори и не подозираха за способностите си, камо ли че проблемите им произтичаха от тази страна на природата им.
Тогава защо се чувствам у дома тук? — чудеше се Грейс.
Тя седеше с Петра Гроувс в едно сепаре в дъното на помещението, точно до врата, която водеше към горещата, изпълнена с пара кухня. Беше късно следобед. Зад бара Уейн полираше чашите с такава прецизност, сякаш зареждаше пълнител с патрони и от това зависеше животът му.
Петра й беше обяснила, че това е спокойствието между обяда и вечерята. В момента имаше само един клиент. Той беше паркирал отпред ръждясалата си количка от супермаркет, в която имаше спален чувал, осеян с петна, и множество празни кутийки и бутилки. Всъщност трудно можеше да се нарече клиент, помисли си Грейс, защото в „Дъгата“ му даваха да хапне, без да плаща.
— Това е Джеф — обясни Петра тихо. — Има травма на главата от третата война, в която е участвал.
— Виждам пораженията — кимна Грейс. — Той е ниска степен. Изглежда абсолютно параноичен.
— Да. Не вярва на администрацията, която се грижи за ветераните от войните. Сигурно причината е основателна. Съмнява се, че медиците знаят как да лекуват човек, който има паранормални способности. Когато изпадне в криза, се появява тук. Лутър се опитва малко да подреди обърканата му аура. В дните, когато е по-добре, като днес, се отбива и си поръчва риба и пържени картофи.
— Които му сервирате безплатно?
Петра сви рамене.
— Той винаги предлага да ни плати, но нямаме нужда от повече празни кутийки или шишета.
— След като видях обедната тълпа, имам чувството, че доста от редовните ви клиенти имат нужда от консултации с психиатрите на Обществото.
Петра изпъшка.
— Повечето от тях дори не знаят, че Обществото съществува. Нещо повече — ако разберат, че има такова нещо, сигурно ще побегнат като попарени в противоположната посока.
Грейс кимна с разбиране.
— Толкова е силна параноята им, че се страхуват от всеки, който би ги откарал в болница.
— Някои от тях имат сериозно основание за параноята си — каза Петра мрачно. — Много от редовните ни клиенти са се забърквали в неприятности, когато парапсихичната им природа е привличала вниманието на хората в бели престилки.
— Когато другите са ги мислил за обезумели?
Уейн спря с полирането на чашите. Погледът му беше студен като змията, която опасваше обръснатата му глава.
— Някои от тях са били подлагани на различни лабораторни експерименти.
Петра остави чашата си с кафе на масата.
— Тук, в „Тъмната дъга“, не сме лекари. Ние с Уейн дълго отлагахме момента да имаме деца, а после открихме, че вече не можем. След като се преместихме тук, постепенно започнахме да осиновяваме хора като Джеф, Рей и останалите. Първия път клиентите идват, за да хапнат или пийнат. После се връщат, защото се чувстват по-добре.
Грейс се усмихна.
— А те се чувстват по-добре, защото собствениците на заведението ги разбират и защото барманът притежава особеното умение да ги прави по-спокойни.
Петра рязко махна с ръка.
— За щастие, не получаваме много кутийки и шишета вместо пари. Повечето ни клиенти плащат в брой. Достатъчно ни е. Да поговорим за теб. Лутър каза, че трябва да внимаваме за жена, която може да убие човек, като му запее опера.
— Мисля, че да. Песните й звучаха като арии.
— Аз предпочитам класически рок. Уейн е човекът, който си пада по операта.
На бара Уейн излъска следващата чаша.
— Харесва ми. Сякаш ме пренася на друго място и в друго време. Ходил съм няколко пъти на представления, но имам много дискове. Тази сирена добра ли е?
— Пеенето й има драматично въздействие върху публиката — каза Грейс. — Но като оставим психичния й талант, мисля, че е повече от добра. Фалън Джоунс смята, че тя е професионален наемен убиец, а не оперна певица, но аз не съм толкова сигурна. Може и да е обратното.
Уейн обмисли това, докато бършеше с кърпата следващата чаша.
— И в двата случая Лутър е прав. Ти не трябва да оставаш сама, докато „Джоунс и Джоунс“ не й продупчат билета.
Грейс се опита да не се впечатлява от небрежния начин, по който той говореше за убийството на сирената. Тя се изкашля.