Тя се замисли.
— Интересно, но не съм сигурна, че това променя нещо. Същественото е, че сме отговорни за смъртта на тези хора, независимо колко лоши са били и какво е трябвало да бъде наказанието им. Ние с теб трябва да живеем с тази мисъл.
— Да — съгласи се той. — Трябва.
— Той се е опитвал да те убие, Лутър. Борел си се за живота си.
— Аурата му изгасна като противния лазер. Сякаш замря.
— Знам какво е чувството, като го видиш с очите си. Ужасно е да осъзнаеш, че можеш да убиеш човек, без дори да използваш оръжие.
Той се втренчи в недопитото уиски.
— Чувстваш се сякаш вътре в теб има нещо, което не е човешко.
— О, ние сме хора — каза тя. — Хората винаги са били много находчиви в убийствата. Плащаме висока цена, когато използваме този талант. Не мисля, че една личност може да остане същата, след като е минала по този път.
— Знам, че и ти, и аз, и Петра, и Уейн сме платили цена. Но какво става с хора като Суитуотър?
— Предполагам, че тяхното семейство също си плаща — каза тя. — Може би затова са толкова сплотени. Нуждаят се един от друг, за да преживеят трудните моменти. Едно нещо е сигурно. Обзалагам се, че никой не е имал истински приятели извън семейството, дори и когато са били още деца. Не се доверяват на непознати.
— Да, сигурно трябва да се пази тайната какво точно работи баща ти. Не можеш да го споделиш с децата. Те ще се разприказват.
— А после се научават да лъжат всички. Трябва да е доста трудно да си намериш съпруг или съпруга, ако се казваш Суитуотър.
— Подобен семеен бизнес ограничава начина ти на живот. Трудно е да си говориш за бизнес с приятелите, докато играете голф. Няма съмнение.
— Въпреки това мисля, че се различаваме от останалите. Като знаем, че можем да убием, и то по толкова непосредствен начин, със собствените си аури, това ни кара да се чувстваме… — Тя млъкна, защото не можеше да намери точната дума.
— Нецивилизовани — каза Лутър.
— Да, нецивилизовани — съгласи се тя. — Не ни е приятно да се определяме по този начин. Това отрича маниера, по който ние се възприемаме. Но едно от нещата, които ни охарактеризират, е, че умеем да оцеляваме. Когато ножът опре до гърлото, можем да се справим. Оцеляваме или загиваме, но в бой. Мисля, че трябва да приемем това.
Той се бе вторачил в тъмнината, постави дланта си върху нейната. Тя сплете пръсти с неговите, изправи се и го поведе към спалнята.
После се любиха — бързо, силно, неудържимо, утвърждавайки това, което Грейс беше казала. И двамата можеха да оцелеят.
Телефонът му иззвъня и го събуди, като увеличи прилива на адреналин. Отвори очите си и видя, че слънцето грее ослепително. Вероятно бе десет часа. Взе телефона.
— Прибраха пакета преди няколко минути — съобщи Петра. — Видяхме как самолетът излетя. Кажи на Грейс, че хладилникът е чист. Няма нужда да се тревожи за хигиенните инспектори.
— Благодаря.
— Няма проблем. Почувствахме се като едно време. Ти как си?
— Добре.
— Направи каквото трябваше. Приеми го и седнете с Грейс да закусите.
Лутър затвори телефона и погледна Грейс.
— Петра ми каза, че трябва да приема случилото се. Хайде да закусим.
Тя се усмихна.
— Чудесна идея.
35.
Грейс почисти миниатюрните черни семенца от срязаната на две половини папая и остави плода върху чинията.
Лутър я наблюдаваше, докато правеше кафе. Изражението му беше мрачно. „Все още се възстановява от травмата на инцидента в гаража“, помисли си Грейс. Трябваше му време.
— Не си свикнала да живееш на такова място, нали?
Тя тъкмо носеше чиниите към масата, но се спря, изненадана от думите му.
— Моля?
— Този апартамент. — Той кимна с глава към малкото помещение, което вместваше дневна, кухня и спалня в противоположния му край. — Не е в твой стил. Разбрах го още в първия ден, когато се настанихме в хотела в Мауи. Ти дори не мигна.
Тя остави внимателно чиниите на масата. Не беше сигурна накъде води този разговор.
— Трябваше ли? — попита предпазливо.
— Не, защото си свикнала с луксозна обстановка и с пътуване в първа класа.
— А, това ли? — Тя се усмихна.
— Какво означава?
— Означава, че сега разбирам каква е целта на този разговор. Да, наистина прекарах повече от десет години, пътувайки в първа класа. Мартин Крокър знаеше как да получава пари и ми плащаше добре. Но преди да се запозная с него, живеех в апартамент, който беше колкото този, и си купувах дрехи втора ръка. Къщата ми в Еклипс Бей не е много по-голяма от твоя апартамент.