— Тя ли е имала връзка с партньора му?
— Да, били любовници. Тя беше на двайсет и пет години. Още от гимназията посещавала психоаналитик и вземала лекарства. Партньорът със закъснение разбрал, че тя не е стабилна психически. Опитал да скъса с нея. Тя обезумяла и го застреляла.
— И после потърсила помощта на баща си.
— Той й обещал, че ще се погрижи за всичко. Искаше да я предпази. Смяташе, че това е негов дълг. Беше го правил през целия й живот. Тя беше единствено дете. Майка й се беше споминала преди много години.
Грейс кимна.
— Той знаел ли е за връзката помежду им?
— Да. Той я насърчил, защото мислел, че бракът ще й осигури емоционална стабилност. След убийството беше убеден, че той е виновен за всичко, и настояваше да понесе наказанието си.
— Но историята му е била опровергана.
— Заради мен. Когато арестувахме дъщеря му, той реши, че не е изпълнил бащиния си дълг. Тя се самоуби в затвора. Олмстед се прибрал вкъщи и натиснал спусъка.
— С това е доказал, че и той е бил нестабилен като дъщеря си — каза тихо Грейс. — Но ти си се почувствал отговорен за станалото.
— Аз бях отговорен. Трябваше да се обадя на полицейските психолози, за да поемат случая. Вместо това обработих аурата на Олмстед, за да получа отговорите на въпросите си. Още един приключен случай от вълка единак.
— Твоята работа е била да разкриеш истината — каза тя спокойно.
— Вярно. Но беше прекалено, че двама души се самоубиха, защото аз бях толкова добър в работата си.
— Да, така е. Но вината не е твоя. Единият от тях е убил човек, а другият е опитал да прикрие престъплението. Не си отговорен за техните действия.
— Може би не, казано в действителност.
Грейс размаха полупразната бутилка с вода.
— Чакай малко, Малоун. Не си отговорен. Ти си използвал таланта си, една вродена дарба, която е дотолкова част от теб, колкото и зрението, слухът, обонянието ти. Свършил си си работата и си допринесъл за това справедливостта да възтържествува.
— Казах ти, злосторниците обикновено са объркани и вечно губят. А аз ги манипулирах.
— Не виждам нищо лошо в това — настоя тя. — Те са били престъпниците, нали? Просто са имали малшанса да попаднат на човек, който да прозре лъжите им. — Замълча и остави шишето. — Но разбирам защо си почувствал, че трябва да напуснеш полицията.
— Така ли?
— У теб е дълбоко заложен инстинктът да защитаваш. Той е част от теб. Но аз ти повтарям непрекъснато, че ти си безнадежден романтик. Искаш да играеш честно. Работата за „Джоунс и Джоунс“ ти дава това удовлетворение. Изправяш се срещу престъпниците, които също имат парапсихични таланти, и ги възприемаш като равни. Така играта е справедлива.
— Само дето е истинска джунгла.
Тя се усмихна.
— Добре казано.
39.
На следващия ден Лутър предложи да затворят ресторанта за няколко дни. Петра и Уейн нямаха нищо против.
— Добре, ще си дадем отпуск — каза Уейн. — Някои туристи започват да ме нервират. Мисля, че губя безгрижния дух на островите.
— И аз мисля така — подкрепи го Петра. — Отдавна не сме имали ваканция.
Беше четири часът следобед, затишието след обяда. Всички стояха в кухнята на „Дъгата“. Грейс погледна тримата. Хрумна й неочаквана и необяснима идея.
— Мисля, че днес открих нещо важно в секретните архиви на „Джоунс и Джоунс“ — съобщи тя. — Дълга история. Какво ще кажете да вечеряме довечера и да ви я разкажа. Искам да чуя мнението ви, преди да се обадя на Фалън Джоунс.
Петра се ухили и потупа Лутър по рамото.
— Изглежда си на среща довечера.
— Не — настоя Грейс. — Отнася се за всички. В апартамента на Лутър. Аз ще сготвя. Нещо като семейна вечеря.
Тя взе назаем съдовете, които й трябваха, от кухнята на „Дъгата“ и ги натовари в джипа. Сготви вегетарианска лазаня със сирене фета и спанак. Сервира я заедно с голяма купа салата „Цезар“ и прясно изпечен хляб.
Яростният лай на съседското куче извести пристигането на гостите. Лутър отвори вратата да ги посрещне и им поднесе по една бира.
Пийваха и си говореха за незначителни неща, отлагаха важния разговор за след вечеря. Омайният нощен въздух беше влажен и успокояващ. Лекият бриз люлееше великолепните зелени листа на баобаба пред балкона.
Когато Грейс донесе голямата тава с лазаня, Лутър, Петра и Уейн я погледнаха, сякаш беше Свещеният граал. Тя им сервира щедри порции.
— Не помня кога последно съм яла лазаня — каза Петра с благоговение. — Мама ни готвеше лазаня, когато бях малка.