Стигнаха пансиона, фордът на Тони беше паркиран отпред и някакво хлапе по гащи го бършеше с парцал. Тони го извика по прякор, хвърли му двадесет и пет цента, хлапето благодари и хукна да ги похарчи някъде.
— Сесил Гайтън има един обичай — обади се Джак, — преди да започне сериозен разговор, ти налива питие. Да ти се намира нещичко?
— Не планирах парти — отговори Тони.
— Сесил твърди, че бутилката помага на разговора да се разгърне. Познавам един контрабандист. Живее наблизо, снабдяваше ме още докато държах кръчмата. Дай ми колата за малко, ще отида да си прибера прането и ще взема една бутилка. Ще се върна, преди да си успял да прегледаш вестника. Как ти звучи?
— Не зная — каза Тони. — Веднъж вече ми крадоха колата.
— Не се тревожи — увери го Джак. — Като паркирам пред жълтурковците, ще я заключа.
Боб Макмеън тъкмо разказваше на Карл, че напоследък изобщо не се справяли зле.
— Като се изключи Джак Белмонт — рече Карл. — Ако се държеше като добро момче, баща му щеше да го обсипе с пари.
— Позволи ми да те разведря — продължи Макмеън и извади един доклад от бюрото си. — Клайд Бароу и Бони Паркър вчера са приключили жизнения си път.
— Време беше — кимна Карл.
— Близо до Гибсланд, Луизиана. Пише, че било пътна блокада, но повече ми прилича на засада. Някой ги е издал. Тексаският рейнджър, който ръководел хайката, твърди, че са изстреляли осемдесет и седем патрона, за да спрат колата.
— Само толкова?
— Бони ядяла сандвич. Задигали са най-много по петстотин при всичките си обири. Джон Дилинджър ги наричал двамата балъци.
— А колко най-много е задигал Дилинджър?
— Седемдесет и четири хиляди — отвърна Макмеън. — От една банка в Грийнкасъл, Индиана, миналата година. Твърдял, че на банковите обири им е излязло лошо име заради Бони и Клайд.
— Наистина ми е драго, че са приключили с тях — рече Карл.
— Следващият е Джак Белмонт. Този тип ме дразни. Татко му има купища пари. Защо малкият не се стегне и не им се наслаждава като добро момче? Вече на два пъти изчезва с колата на онзи репортер от Истински детектив. Казал му, че щял да си прибира прането. Защо Тони не е отишъл с него?
— Джак умее да убеждава — обясни Карл. — Със сигурност е измислил някаква причина, например да намери отнякъде бутилка? А Тони е възпитан, сигурно му е казал: „Не кради колата, става ли?“
— Знаеш ли как е успял да се измъкне? Бил е в града, за да се срещне с адвоката по обжалването.
— Сесил Гайтън — кимна Карл. — Четох за него.
— Обажда се и на мен, този Сесил. Изглеждаше сигурен, че ще измъкне Белмонт, и вероятно му го е казал. Защо му е било да опитва да бяга?
— Не е опитал, направил го е. И за малко да убие онзи италианец. Каза ми, че ще избяга, за да ме застреля. Или пък е искал да избегне заповедта за задържане в Канзас. Обаче твърди, че никой не може да го обвини в нищо. Така и не са го видели да стреля по стареца.
— Но е ограбил банката, нали?
— Не зная — сви рамене Карл. — Канзас Сити е различен град, друг такъв не съм виждал. Ако на Теди Риц му се прииска да го накаже със собствените си ръце, например да го застреля, дори банковите служители няма да свидетелстват.
— Е, Джак Белмонт не е бил забелязван никъде, откакто е напуснал Хартсхорн.
— Каза, че двамата с Хайди смятали да се спуснат до Олд Мексико с ласала на Теди, но сега вероятно ще ме премести по-напред в списъка, преди да замине на почивка.
— А ако е говорел сериозно, ще му се наложи да дойде тук, нали така?
— Той си държи на думата — рече Карл. — Да ти кажа, в момента ми хрумват няколко места, където ми се иска да бъда, вместо да стоя в онази съдебна зала.
Боб Макмеън не отговори нищо, само се взираше в него.
Карл продължи:
— Какво? Решил си да ме вържеш като коза да подмамиш лъва?
— Имаш ли по-добра идея? — рече Макмеън.
— Не е чак толкова глупав.
— Но за момент и ти си помисли, че има шанс да се изкуши.
— Боб, Джак няма да стъпи във федерален съд просто така, дори и заради мен.
— Добре, свалям те от дежурство в съда — заяви Макмеън. — Отивай да го намериш.
— Трябва да поговоря и с Антъни Антонели. Ще се срещнем в „Мейо“.
— Днес следобед няма ли дело?
— Разпуснаха ни до утре.
— Кой е наред?
— Някакви бедни момчета, които е трябвало да си стоят вкъщи, вместо да дестилират уиски.