Макмеън порови из камарата доклади.
— Виждал ли си снимка на приятелката на Дилинджър?
— Били Фрешет? — попита Карл. — И още как. — След което се ухили.
Карл мина, без да спира, зад повечето от двадесет и двете колони пред фасадата на федералния съд, като иззад всяка колона поглеждаше към различна част от улицата и към всяко възможно открито пространство.
Джак му бе обещал, че ще избяга, и явно не се шегуваше. Той беше най-самоувереният тип, когото бе срещал. Или пък имаше най-голямата уста. Или беше най-глупавият. Със сигурност нямаше ум в главата си, щом просто така бе обърнал гръб на баща си, и като че ли точно от там извираше цялата му злоба и грозота. Беше се провалил с изнудването и отвличанията… те дори не се брояха… понеже беше решил да се превърне в издирван престъпник. Обичаше да стреля и беше бърз. И му трябваше кола. Нямаше начин да задържи дълго форда на Тони. Пък и се налагаше да отседне някъде.
Карл се опитваше да отгатне кой ли щеше да подслони Джак в Тълса. Може би някоя проститутка, с която го свързваше отдавнашно познанство. Още от дете. Сигурно проститутката го харесваше, знаеше кой е баща му и виждаше в Джак голямо бъдеще. Така че той използваше колата й. Момичето вероятно беше популярно в средите на петролните милионери, имаше заделени пари и можеше да го финансира. Сигурно дори го смяташе за сладък…
Карл прекоси улицата и отиде пеша до хотел „Мейо“ на ъгъла на Пето и „Шайен“. Униформеният портиер го поздрави и каза:
— Как е, мистър Уебстър? — След което отстъпи, за да му отвори едно от крилата на вратата.
Портиерът пусна вратата в момента, в който Карл влезе, а стъклото на крилото непосредствено до него се пръсна на парчета в синхрон с трясъка на пистолетния изстрел, а после в медната рамка на входа се заби втори куршум — малко преди трети да удари затварящото се зад гърба му крило. Звучеше като голям калибър и идваше откъм улицата, от неправилно паркираната кола, която бе видял. Изстрелите бяха дошли скоро един след друг, значи оръжието беше полуавтоматично. Карл се стовари на мраморния под, претърколи се и се изправи, стиснал колта. Блъсна разбитата врата и се втурна навън само за да види как неправилно паркираната кола се изнася от сцената с такава бързина, че със сигурност щеше да потроши скоростите си. Беше черен форд купе, прекалено бърз, че да успее Карл да си запише номера, но пък черен, като половината фордове в Тълса.
Седнал в лобито заедно с местните детективи и репортерите от Уърлд, Карл разказваше как преди седем месеца в Канзас Сити Джак Белмонт се бе заклел, че ще го застреля на място. Че ще избяга от затвора само за да го очисти. И явно не се шегуваше, нали?
Не, не можеше да каже със сигурност дали в колата е бил Белмонт и не е успял да запише регистрационния номер. Портиерът също не го бе видял. И за щастие никой от заблудените куршуми не беше уцелил някой от гостите във фоайето. Полицията вече беше изчоплила два от креслата, а третия бяха намерили в пръстта на саксията, която бе разбил.
— Сигурен съм, че беше Джак Белмонт — каза на журналистите Карл. — Стреля само три пъти и си изпусна нервите. Не успя да довърши работата. Какво ще кажете да ви запиша телефонния си номер? Ще го включите в статията, за да може Белмонт да ми звънне, а аз ще му определя среща, та да опита отново.
Репортерите си умираха от удоволствие от цялата тази ненужна проява на смелост на наперения млад шериф, който до този момент беше убил в престрелка осем мъже и който предизвикваше беглеца да му излезе насреща и да решат нещата с оръжие. На Боб Макмеън нямаше да му хареса, но Карл смяташе, че знае какво прави. Започваше да плете паяжината.
Щом полицията и репортерите си заминаха, Карл седна с Тони Антонели. Седеше с гръб към колоните, които се издигаха покрай балкона на втория етаж, ограждащ лобито, пълно с червени и зелени плюшени кресла и ориенталски килими.
— Щом Джак ти каже, че ще те застреля — обясни Тони, — значи не се шегува. Само че ако всички ченгета в Оклахома са по петите му, защо все още никой не го е виждал? Не ми се вярваше, че ще стигне толкова надалеч от Хартсхорн. Веднага щом откриха онзи пребит заместник-директор, разпратиха патрулни коли във всички посоки, нали? Слава Богу, че човекът успя да прескочи трапа. Казват, че Джак почти му раздробил черепа. А само няколко минути по-късно двамата с него се возехме в трамвая. Каза, че не се чувствал добре. Сега си обяснявам защо.
Карл търпеливо пушеше една от своите „Лъки“ и чакаше Тони да се наговори. Накрая каза: