— Защо остана с него?
— Смятах, че ще напусне майка ти.
— Обещавал е да го направи?
— Понякога споделяше, че трябва да се измъкне от онази къща на Мейпъл Ридж. С площадката за ролкови кънки на третия етаж, където Ема удряла куклите си до припадък по дървения под.
— Разказвал ти е за всичко това?
— Разказваше ми всичко. Трябваше сама да се досетя, че никога няма да я изостави.
— Мама е упорита жена — рече Джак. — Понякога си мисля, че ако си подам носа в онази къща, ще извади пистолет от кошницата с игли за плетене и ще ме застреля като куче.
„Всичките онези четиринайсет години… никога не е била толкова самотна“, каза тя.
Докато отпиваше от бирата и пушеше цигара, му беше на ума да й каже, че съжалява за всички проблеми, които й е причинил, но реши, че няма смисъл. Натисна цигарата в пепелника и заяви на Нанси, седнала на кухненската маса срещу него:
— Край вече. Какво си търсиш, малко раздвижване? Искаш ли да свършим някоя работа заедно? Умееш ли да шофираш бързо? Ще ти дам десет, не… двайсет процента от плячката. Как ти звучи?
Сега вече го гледаше с онзи особен блясък в очите. Запали цигара, дръпна два пъти и побърза да я изгаси.
— Искам да си легна с теб. Още сега — каза му.
— Готово — отговори Джак. — Но ми кажи дали ти се нрави идеята да станеш приятелка на гангстер.
— Какви дрехи трябва да обличам?
— Мисля си за нещо по-ярко.
На следващия ден останаха до късно в леглото. Нанси го разпитваше как е живял като дете, а Джак се стараеше да не й отговаря. След това тя започна да му разказва как отраснала във ферма — същата стара история, като всички останали скучни истории за живота на село. Чак когато следобедът започна да преваля, Нанси излезе и се върна от бакалията с някои покупки и последния Тълса Уърлд.
Джак премести настрани питието си и пепелника и разтвори вестника върху кухненската маса. Чак тогава прочете заглавието на репортажа — два големи реда през две колони текст:
Също през двете колони бяха сложили снимката на Карл Уебстър — онази, на която държеше колта.
— А ето ме и мен на по-малката снимка, с номер под лицето. Но не е чак толкова зле за полицейска фотография. Кучият му син. Много добре е знаел, че не съм бил аз.
Нанси се извърна от кутията за лед, за да го погледне, докато Джак четеше на глас статията и на няколко пъти повтаряше:
— Кучият му син. — След което се понесе към телефона с разлистения вестник, за да заяви на оператора, че иска да го свърже с някакъв номер в Тълса.
А след като говори с Карл, трябваше да се успокои и да запали нова цигара, преди да успее да й разкаже какво става. За „Клането при Болд Маунтин“ и как цялата работа не била в това, че имал нелегален бар.
През първата част от историята Нанси остана права, уловила облегалката на стола.
Чак тогава той й каза как застрелял седемте мъже с качулки на главите, както и за престрелката вътре — без да споменава за Норм Дилуърт — и как успял да се измъкне незабелязано с колата на Тони и да се укрие в Канзас Сити. Без да споменава Хайди.
Тя реши, че една част от историята е забавна, но от останалото имаше чувството, че й се изправят косите, така че най-после реши да седне.
Джак прибави и това как Карл го измамил да се върне в Тълса и че щял да застреля Карл още щом му се мернел пред очите, но вероятно от малко по-далеч, за да не му се налага да слуша онази глупост за „ако се наложи да извадя оръжие“.
— Ако се наложи какво? — попита тя.
Не й предаде точните думи, понеже не искаше да ги чува отново. И бездруго го бяха написали в статията, която току-що беше изчел. Вместо това се прехвърли на срещата си с известния адвокат и бягството си от Макалистър с помощта на трамвай.
Как откраднал за втори път колата на Тони, като по пътя я сменил с друга, която пък изоставил зад „Сейнт Джеймс“.
Тя направи нови питиета и двамата запалиха цигари.
— По телефона ме попита къде съм. Аз викам: „Дори не можеш да си представиш.“ А той: „Сапулпа?“
Нанси каза:
— Боже мой, вече съм замесена.
— Това значи единствено — обясни Джак, — че са проследили дирята от откраднати коли. Сега вече ще трябва да проверят откраднатите от тук, за да разберат накъде съм продължил.
— Той знае ли къде живея?
— Карл? Възможно е, но се съмнявам.