— Какво прави пък сега на бедното дете? — Орис отговори, че, изглежда, двамата си играят.
Дорис попита:
— Сложила ли е надуваемите си крилца?
Орис отвърна, че не може да види от мястото си, но вероятно ги е сложила. Ема никога не влизаше във водата без тях. Дорис отново се зае да чете клюките за съседите си, а Орис се залови със спортната страница. Отбеляза си, че „Сейнт Люис Кардинале“ все още са на последно място в Националната лига, а проклетниците „Бруклин Робинс“ — на първо, с две и половина игри пред „Фили“. Отново хвърли поглед към басейна. Джак седеше в платнения шезлонг, сложил чифт опушени очила, прекалено големи за лицето му. Ема не се виждаше никъде. Орис извика:
— Джак, къде е сестра ти?
Дорис сведе вестника.
Всеки път, когато се замислеше за случилото се, Орис си представяше сцената, която се разигра след това, съвсем ясно: Джак се изправи на крака и загледа към басейна; сетне и Орис я забеляза под водата, малко преди синът му да се хвърли, за да я спаси.
Когато я измъкнаха, не дишаше. Орис не знаеше какво да направи. Дорис знаеше, направо се побърка, заплака и закрещя, питайки Господ защо им е отнел малкото момиченце. Понеже бе неделя, лекарят им си беше у дома — живееше съвсем наблизо, на „Мейпъл Ридж“. Пристигна почти веднага и попита:
— Колко време е минало? — И: — Защо не й правите изкуствено дишане?
Орис вече си спомняше как Джак разговаря с нея, а Ема кима, скача в басейна без спасителните крилца и започва да пищи, опитвайки да се улови за момчето. Предполагаше, че дъщеря му е останала в безсъзнание почти петнайсет минути, преди докторът да я принуди отново да започне да диша, да я качат на задната седалка на ласала и да я откарат в болницата.
Липсата на кислород в мозъка й за петнайсет минути означаваше, че дъщеря им никога повече нямаше да е същата. Не можеше да ходи. Просто седеше в инвалидната си количка и се взираше в нищото или пълзеше по площадката за ролкови кънки горе и обираше мръсотията по пода с куклите си, разхвърляше ги или ги блъскаше в земята, докато не станеха на парчета, пръснати по цялата площадка, която семейството така и не използваше.
Джак успя да разубеди майка си да не разрушава и засажда с растения плувния басейн. Понякога забелязваше как баща му се взира мълчаливо в него. Тогава десетгодишното момче казваше:
— Опитах се да я спася, нали?
Осем години по-късно зле възпитаното му синче се опитваше да го изнудва. Време беше да го предаде в ръцете на Джо Роси от парка с цистерните, бащата на Кармел, момичето, което Джак се кълнеше, че не е изнасилвал.
Джо Роси бе въглекопач в мините недалеч от Кребс, южно от Тълса. Няколко години беше работил като пазач в затвора Макалистър, преди Глен Пул да започне да процъфтява и да го привлече към заедно със семейството му в търсене на работа из петролните полета, за да слага хляб на масата. В началото мистър Белмонт го караше да копае ями в земята, големи дупки, където да складират по спешност бликащия нерафиниран нефт от новите кладенци. В следващите месеци вече се занимаваше първо с дървени, а накрая и със стоманени цистерни, високи колкото триетажни сгради, някои побиращи по осемдесет хиляди барела суров петрол, преди да го изпомпят за преработка. В този момент Джо Роси изкарваше по сто долара седмично. Работата му се състоеше в това да се грижи за петролните складове и да държи юздите на лудите глави, които работеха за него. Цистернаджиите до един пропиваха надниците си, смятаха се за най-опасните момчета в петролните райони и все си търсеха повод да се сбият с някого. Джо Роси имаше юмруци с размерите на дървени чукове и в дните за заплата ги използваше, за да им надвие — най-често, за да блъсне по главата някой многознайко, в случай че му кажеше да си го начука, или нещо от сорта. Нямаше нищо против, че се наливаха, но не търпеше нахалниците.
Мистър Белмонт му нареди да намери на момчето най-окаяната работа. Роси му отговори, че това ще да е чистенето на цистерни. И допълни:
— Това ли искаш да върши? Единственото, което може да го убие по-бързо, е да залага нитро.
— Искам да чисти цистерни — отговори мистър Белмонт и затвори телефона.