С Джак в къщата.
Карл разговаря с нея не повече от десет, петнайсет минути, като през цялото време Нанси едва се сдържаше да не започне почистването. Така и не му се бе видяло странно, че се кани да прави пролетно почистване през лятото. Детективите споменаха, че са успели да открият значителна по размери банкова сметка на нейно име, но все още преглеждат кореспонденцията й за наследници. Твърдяха, че имало писма от Орис Белмонт, датиращи отпреди десет години. Само това бяха успели да изровят от миналото й. Един от детективите беше казал:
— Момчето на онзи петролен магнат ли я е убило?
По това време оглеждаха двете легла, където бяха прекарвали времето си Нанси и Джак, и коментираха:
— Според мен са се разбирали доста добре.
— Знам какво искаш да кажеш. Преброи ли гумите, които е хвърлял под леглото? Има три само в главната спалня.
— Какво според теб му е щукнало, та я е очистил?
Точно това не даваше мира на Карл на път за Тълса. Защо му беше да я убива, след като си бяха допаднали?
И въобще не си даваше сметка, че някой може да застреля него самия.
Куршумът прелетя през улицата от не повече от трийсет стъпки разстояние, докато Карл отбиваше пред сградата и гасеше мотора. Натроши на парчета прозореца откъм страната на шофьора. Беше същият калибър, който беше направил на сол стъклата на хотелските врати, а Карл се просна върху седалката, пресегна се и отвори вратата от страната на пътника, след което се плъзна на тротоара, докато четирийсет и петкалибровите патрони разбиваха прозорците му. Настъпи затишие.
Карл застана на колене и надникна през прозореца, ала в същия миг стрелбата отново изригна от форда от другата страна на „Саут Шайен“. Същият форд купе, който се беше изнесъл с мръсна газ пред хотел „Мейо“. Зад него беше Луиджи Теса. Трябваше да е той. Карл остана приведен ниско и извика:
— Лу? — Този път Лу, а не Луиджи. — Лу, прекрати стрелбата. Не стреляй и аз няма да стрелям, става ли? Гледай, слагам си ръцете на покрива на колата — продължи той, като се изправяше на крака зад понтиака. — Виждаш ли? Не държа пистолет. Ако искаш, ме дръж на мушка и се приближи. Става ли? Слушай, познавам един тип, който иска да напише репортаж за теб, работи за списание „Истински детектив“. Как ти звучи, а? Ще те направи известен. — И добави: — Знам, че според теб имаме сметки за разчистване, само че ти стреля по мен. Аз не съм стрелял по теб никога, нито веднъж, дори не съм те заплашвал с оръжие.
Вече стояха на тротоара, а наоколо притъмняваше. Теса държеше пистолета си насочен срещу него, а от околните прозорци надничаха съседи.
— Нито съм те удрял в карантиите с „Луизвил Слъгър“. В случая аз съм този, който трябва да си търси правата. Наистина не разбирам от какво толкова се оплакваш. Смяташ, че съм те обидил? Просто си възприел грешно думите. Говорех, колкото да има какво да си кажем, шегувах се. Нали знаеш какво е шега, Лу? Глупости между приятели. Хайде, ела да се качим горе и да пийнем по едно. Аз пък ще се обадя на онзи писател, който няма търпение да пише за теб. Той ще си умре от радост, а на теб пък сигурно ще ти е драго да чуеш, че той също е от айталианците, казва се Антонио Антонели. — Произнесе името на Тони с възможно най-правилния акцент. — Дори може да си побъбрите на родния си език. И той е от Кребс.
Карл успя да открие Тони в хотел „Мейо“. Тони влезе в апартамента с думите:
— Вече си бях сложил шапката и излизах. Ако не бях решил да се върна и да вдигна телефона, щях да изпусна една от най-чудесните възможности в кариерата си на журналист — да интервюирам убиец от страховитата Черна ръка и да науча нещо за историята на тайната ви организация, както и какви ги вършите напоследък.
— На родния ти език — обади се Карл.
Тони повтори всичко на италиански. А Теса сви рамене и като клатеше глава отговори също на италиански, че убийствата били нищо за него, никакъв проблем, или поне така предположи Карл.
На италиански звучеше много по-интересно.
Карл ги попита какво ще пият — и двамата уиски с кола — остави една чиния със сирене „Велвита“ и някакви бисквитки и ги остави на мира. Влезе в кухнята и заби нос в Уърлд, като от време на време чуваше как Тони задава въпрос, а Теса отговаря. Звучеше, все едно се опитва да изиграе отговора, който пък продължаваше до безкрай. Остави на Тони почти цял час, преди отново да влезе в предната стая. Не си беше свалил палтото.