— Как върви?
Тони затвори бележника си.
— Според мен това ще свърши работа.
— Обзалагам се, че си получил повече, отколкото очакваше.
Тони вдигна вежди.
— Много повече.
Теса гледаше ту единия, ту другия. Пистолетът му лежеше на масичката до него, редом с чашата му и пепелника, пълен с угарки.
— Не изпитваше ли усещането — попита Карл, — че като го интервюираш на айталиански, някак всичко си остава неофициално?
— Всъщност съм изненадан — обясни Тони, — че ми разказа толкова много. Повечето бяха стари неща от началото на века, обичайните истории за прерязване на гърла, но мога да го използвам за фон.
— Успя ли да те осветли по текущите въпроси?
— Ако търговецът не плати, вече не му изгарят заведението.
— Не и откакто Луиджи си е излежал обвинението в палеж. Сега ги застрелва — обясни Карл. — Ето защо ще му осигуря зелена светлина по обвинение в две убийства първа степен в онзи миньорски окръг.
Теса ги гледаше от стола си с отворена уста, объркан, сякаш се чудеше дали е чул правилно.
— Ще се обадя по телефона — каза Карл, — за да му осигуря превоза до местния федерален клон. Така няма да ми се налага да го транспортирам аз. А като се озовеш в Макалистър — обърна се той към Теса, — въобще няма да ти хареса. Имам само един въпрос. Ще си подадеш ли ръцете, за да те заключа, или искаш да провериш дали ще успееш да се добереш до патлака?
— Вече имам финала — каза Тони. — Часът на Лу Теса, поръчковият убиец на Черната ръка, е настъпил. Лу знае, че ако не посегне към оръжието, отива право в затвора.
— Ще го сложат на стола — рече Карл.
— Още една причина да вдигне пистолета. Само че му е известно, че шерифът, застанал срещу него, е въоръжен и че ще извади оръжието преди него и ще го застреля.
— Не му казах нищо такова.
— Не се налагаше. Обаче беше ли сигурен, че няма да опита нещо?
— Щом дотогава не го направи — обясни Карл, — бях сигурен, че едва ли ще му хрумне.
— Но информацията беше страхотна, първокласна сензация. Наистина ми го поднесе на тепсия.
Все още бяха у Карл. Шерифите бяха дошли да замъкнат Теса в някоя от килиите във федералния съд, а той крещеше на италиански към Карл — Тони превеждаше, — че го е измамил, а Карл клатеше глава.
По-късно каза на Тони:
— Странно ми е, когато такива хора твърдят, че са ги измамили или че нещо не било честно. Например Теди Риц ми каза, че нямало да е честно, ако ми каже къде е отседнал този наивник. Питам го: „Как така няма да е честно?“ Мога да стрелям по тях, но не мога да ги лъжа.
И понеже все му се въртеше в главата, разказа на Тони и как Белмонт е убил Нанси Полис и обясни, че разговарял с шефа си от дома й, междуградски. Белмонт я убил без никаква причина. Взел й колата. Накрая добави:
— Получил е каквото иска и я застрелял.
Изглежда, мнението му за Джак Белмонт бе претърпяло промяна, но не искаше да говори повече по въпроса. Преди това Карл без съмнение го бе взимал на сериозно, но винаги успяваше да му се присмее, че искал да стане известен обществен враг. Сега Тони имаше чувството, че Карл е отправил поглед към Нанси Полис, мъртва на пода в кухнята, убита без причина, и беше престанал да му се присмива. Джак се беше превърнал в обществен враг и трябваше да бъде отстранен.
— Имаш ли някаква идея къде може да е?
— Наоколо — рече Карл.
Веднага щом Тони си отиде, Карл телефонира в дома на Боб Макмеън.
Каза му, че човекът с двете заповеди за арест е на сигурно място.
— Всеки път, когато ме изложиш — рече Макмеън, — се надявам, че ще успееш да изложиш и себе си, но винаги излизаш от положението чист като сълза.
— Не ти се обадих само за това — добави Карл. — Тръгвам по петите на Джак Белмонт. Ако ме прехвърлиш към друг случай, напускам.
Макмеън отговори:
— Ела да се видим в „Нелсън“ утре сутринта, в седем. — И затвори телефона.
— Защо изведнъж започваш да го избиваш на чувства? Казах ти, че Джак Белмонт е твоя грижа. Но и наша. Защото се опитва да се измъкне от закона. Не защото двамата сте били в онази къща по едно и също време, а на теб ти се иска да се самообвиняваш, понеже не си го заподозрял. И те е направил на глупак.
Седяха на една от масите сред сутрешната глъчка в ресторанта. Макмеън се бе прегърбил над трите си пържени яйца и тъкмо се приготвяше да сложи малко бекон в яйчената си супа. Карл не беше докоснал закуската си.