По пътя към дома Върджил каза:
— Вярваш ли, че човек, който е осъден на смърт, би отказал предложението да го помилват?
— Само дето Блеки каза, че предпочита да го изпържат, отколкото да прекара остатъка от живота си на топло. Сигурно е заради това.
— Исках да видя повече от Тутси — рече Върджил. — Гледал съм я в някои уестърни, Мюриъл… някоя си.
— Еванс — каза Карл.
Всички смятаха, че сюжетът е бил сносен, макар и не особено правдоподобен, но все пак било на филм.
— Забеляза ли — попита Карл — как Блеки замяташе напред пистолета, докато стреля? Това движение не помага особено.
— Аз пък забелязах друго — обади се Нарциса. — Онзи кораб, големият кораб за екскурзии, който се запали, а двете момчета останаха сирачета и заживяха заедно. Във филма семействата на борда бяха от ирландски произход. Случило се е през 1906-а и е истина, било е на Ийст Ривър до Ню Йорк. Само че са били германци, не ирландци. Чела съм за това.
Още не беше станало шест часа и когато се прибраха, слънцето напичаше. Нарциса влезе в къщата да нареже пилетата. Неделя вечер винаги пържеше пиле. Лули също влезе, за да отиде до тоалетната. Карл остана с баща си на верандата, а Върджил започна да му обяснява декрета на Рузвелт за фермерски ипотеки и как това помогнало на земеделците и животновъдите да се изплъзнат от ноктите на банките. Върджил следеше внимателно Новия курс на Рузвелт по въпроса с фермерите и Карл се чувстваше задължен да проявява търпение и да слуша. Баща му тъкмо подхващаше декрета за банкрутите, когато Нарциса излезе на верандата.
— Върджил? — повика го тя и почака, докато той приключи с онова, което разправяше на Карл.
— Какво има?
— Някой е влизал в къщата.
Първата мисъл на Карл беше: „Откраднали са стоте хиляди, докато сме били в града.“ Очакваше баща му всеки момент да получи удар.
Върджил рече:
— Взели ли са нещо?
— Ровичкали са по чекмеджетата. Местили са картините.
— Търсили са сейф — кимна Върджил. — Откъде са решили, че човек, който се занимава с отглеждане на орехи, ще има сейф?
Лули изхвърча през мрежата на вратата:
— Някой е преобърнал наопаки спалните. Явно е търсил нещо.
— Знаеш ли, за първи път ни обират, откакто построихме къщата — рече Върджил и се обърна към Карл: — На колко беше?
— На четири — отговори Карл.
— Значи преди двадесет и четири години. От време на време казвам на берачите на пекани, че ако някой от тях припари до къщата, няма да се поколебая да го застрелям. Веднъж забелязах, че докато репортерите ме разпитваха какво правя с парите си, трима от берачите надаваха ухо.
— Няма ли да погледнеш вътре? — попита Карл. — Да видиш дали не са взели нещо?
— Ей сега — отвърна Върджил.
— Ами парите, които държиш тук? Веднъж ми каза, че били към сто хиляди долара.
— Миналата зима ги внесох в банката в Окмългий. Орис Белмонт, един от собствениците, ме попита дали не искам да членувам в борда. Споменавал ли съм го?
— Чух го от Орис — рече Карл.
— Заприлича ми на човек, който знае с какво се е захванал — продължи Върджил. — Помислих си, по дяволите, какво пък, нека ги пази. Банката е достатъчно близо, ако някой път ми потрябват по спешност.
Влязоха вътре. Първото, което забелязаха, беше, че от оръжейния шкаф липсва ловната пушка. Лули попита Карл:
— Мислиш ли, че е бил Джак?
— Не бих се изненадал. За двайсет и четири години никой не е обирал къщата. Докато наоколо не се завъртя Джак Белмонт.
— Ако е бил той — каза Лули. — Не е ли смешно, че баща му пази парите на Върджил?
Същата неделна утрин Уолтър беше решил, че мястото е идеално за лагер: сондите не работеха и по кулите не се виждаше жива душа. Изкараха няколко дървени каси с инструменти от една доста просторна барака и рано-рано вкараха кадилака вътре. По-късно пропълзяха между пеканите, докато откриха чудесно място, където да лежат и да наблюдават необезпокоявано къщата.
Идеята на Джак беше да се промъкне покрай самата къща — докато Карл седи на верандата с баща си. И да го изненада с: „Ако се наложи да извадя оръжие, ще те застрелям.“ За да види как ще му хареса. Щеше да извади четирийсет и петкалибровия и щеше да го гръмне. След това щеше да насочи пищова срещу бащата и да му каже да изнесе парите или ще си го получи в главата.
— Така няма да губим време да търсим — обясни той. — Старецът ни дава парите и се омитаме.