— Не се тревожи, ще запомня всичко.
— Веднъж в ръката или рамото — отвърна Карл, — за да изпусне оръжието, и един в крака, за да го сваля на земята.
— Защо пък толкова деликатно?
— Не искам да го убивам — рече Карл.
Върджил беше на горния етаж с един бинокъл и винтовката „Краг“. Карл и Лули пък бяха в предната стая до прозореца. Лули не спираше да го гали по гърба. Попита го какво смята да прави. Да мине напряко през дърветата и да се опита да открие дирите му?
— Не искам да изглежда, че го търся. Предполага се, че не знам, че е тук.
— Но след като е тук…
— Не е добра идея да напускам къщата, може да има карабина.
— Защо не обиколиш имота с колата, докато е все още светло? До мястото, където бяха онази жена и Буу. Нагледай кладенците, нали в момента не работят? На твое място щях да го направя, за да го подплаша.
— Точно същото искаше и Върджил. Казах му да го направи.
— Мислиш ли, че ще ми позволи да тръгна с него? А ти да си останеш у дома?
— Питай го. Ако започне да увърта, че си „само едно девойче“, му разкажи какво направи с Джо Янг. Поискай моя пистолет. Двамата си ги разменихме. Или ако искаш, вземи уинчестъра и още патрони. Можеш да ги сложиш в дамската си чантичка.
Тя го плесна по гърба и рече:
— Ами ако аз го застрелям?
— Толкова съм уморен от този тип. Нямам търпение да приключа с него.
— Само че какво ще стане, ако аз го застрелям?
— Ще се оженим, когато поискаш, по всяко време.
— Следващия месец, а за медения месец ще отидем в Ню Орлиънс.
— Защо ни е меден месец? Вече го правим? Само че, слушай… Ако Джак ти падне на мушката, задръж, може да го удариш на грешното място и да го довършиш.
— И какво от това?
Карл отвърна:
— Джак заслужава да отиде на стола.
— На мен ми каза същото — рече Върджил. — Аз пък му отговорих: „А, значи той да ми налита, а аз да не го застрелям?“ Карл не продума. Не мисля, че го е грижа чак толкова.
— Уморил се е да го преследва — каза Лули. — Уморил се е от мръсните му игрички. И аз му рекох: „Какво очакваш? Джак си умира да бъде известен престъпник.“ Надявам се само Карл да не се опита да го разубеждава.
Лули управляваше шевролета седан, който Карл бе получил от службата. Върджил бе отказал да вземе колата си, не и ако имаше дори най-малкият шанс тапицерията и да се изцапа с кръв. Показваше на Лули пътя из имота чак до петролния парцел и сондата, която се издигаше недалеч от потока. Минаваше осем, но все още беше слънчево. Излязоха от колата. Лули носеше трийсет и осемкалибровия револвер, а Върджил карабината „Уинчестър“, с която беше свикнал.
Преди да тръгнат, Лули го бе попитала:
— Защо Карл не вземе карабината?
— Защото е щатски шериф Карл Уебстър — отговори Върджил. — И винаги когато го попиташ, ще ти каже, че колтът е напълно достатъчен.
Намериха останките от лагерния огън, все още топли, и се огледаха, докато най-после не забелязаха Уолтър. Част от тялото му се подаваше от бурените. Върджил попита:
— Познаваш ли го?
Лули огледа кръглата черна дупка от куршум и очите, които се взираха в нейните, след което поклати глава.
Върджил отвори вратата на бараката и двамата се оказаха срещу жълтата предница на кадилака, която улавяше последната дневна светлина.
— Още е тук — рече Върджил.
Лули вече надничаше във вътрешността на колата.
— Трябва да го задържим — каза тя и се обърна, за да види, че Върджил вече вдига предния капак.
— Точно това правя.
— А после какво? Искаш да го търсим ли?
Върджил вадеше свещите.
— Да, да видим дали ще успеем да го извадим от дупката му — рече той.
Джак се опитваше да измисли начин да използва ловната пушка. Лежеше по корем и виждаше съвсем ясно верандата. В долната част на зрителното му поле имаше достатъчно трева, че да снижи глава и да не разберат, че е тук.
Като например, когато Лули и бащата на Карл бяха излезли от къщата, а старецът й каза нещо и се върна обратно. И двамата не си направиха труда да погледнат в неговата посока. Тя изтича до гаража, облечена в работни панталони, които й бяха прекалено големи, и докара отпред шевролета, който сигурно принадлежеше на Карлос. Чак тогава старецът се появи и тръгна към колата заедно с жена си. Джак си помисли, че и двамата ще се качат, но жената се върна в къщата. Беше излязла да каже на Лули да не забравя пилетата. Джак се изтърколи настрани, за да пусне една вода, и забеляза, че някаква катерица го наблюдава само от няколко стъпки разстояние. Той й каза: