Карл се запита какво чака всъщност. Той каза:
— Емет, извади пистолета си и го остави ей там на масата.
Кристъл Лий Дейвидсън умееше да разказва тази история. Беше я декламирала достатъчно пъти пред шерифите и различните представители на закона. Същият следобед отново говореше за случилото се, но този път пред репортерите от вестника… а онзи от Оклахоман, вестникът на Оклахома Сити, не спираше да я прекъсва и да задава въпроси, които доста се различаваха от онези, които й бяха задавали шерифите.
Говореше за заместник щатски шериф Уебстър като за „Карл“, а онзи от Оклахоман рече:
— Аха, значи вие двамата вече сте минали на малки имена, а? Нали не възразяваш, само се шегувам? Посещавал ли те е тук в хотела?
Кристъл бе отседнала за няколко дни в „Джорджиън“ в Хенриета. Останалите репортери в стаята моментално се развикаха на онзи от Оклахоман да млъкне, дяволите го взели, нетърпеливи Кристъл да започне да разказва как пистолетите са започнали да стрелят.
— Както вече ви казах — рече Кристъл, — бях на вратата на кухнята. Емет стои вляво от мен, Карл право срещу него, но е седнал, протегнал крака в каубойските си ботуши. Не можех да повярвам, че е толкова спокоен.
— Ти какво носеше, скъпа?
Отново човекът от Оклахоман; някои от другите репортери измърмориха ядовито.
— Бях облякла червено-розовото кимоно, което Ем ми купи от „Кърс“ в Оклахома Сити. Искаше да го нося винаги когато идва.
— А нещо под него?
Кристъл рече:
— Не ти влиза в работата.
Човекът от Оклахоман възрази, че читателите на вестника му имали право да знаят всички детайли от облеклото на приятелката на престъпника. Този път останалите репортери останаха мълчаливи, сякаш и те не биха имали нищо против да чуят подробностите с ушите си, докато Кристъл не каза:
— Ако всезнайкото си отвори човката още веднъж, аз съм дотук, а всички вие можете да си ходите. — После рече: — А сега, докъде бях стигнала?
— Емет се обляга на масата.
— По-скоро се приведе над нея — обясни тя. — Погледна ме, сякаш се канеше да каже нещо, и точно тогава Карл заяви: „Емет, изкарай пистолета и го сложи ей там на масата.“
Репортерите записаха думите в бележниците си, отново вдигнаха очи и зачакаха търпеливо, докато Кристъл отпиваше от чая си с лед.
— Вече споменах ли ви, че Емет беше обърнал гръб на Карл? Сега го видях как обърна глава през рамо и му каза: „Не те ли познавам отнякъде?“ Може би си мислеше за Макалистър, и че Карл е бивш затворник, решил да изкара парите от наградата за главата му. Ем го попита: „Срещали ли сме се, или не?“, а Карл отвръща: „Мога да ти кажа, но се съмнявам, че ще си спомниш.“ А после… после Карл произнесе: „Мистър, аз съм заместник щатски шериф. Ще ти повторя само още веднъж: сложи пистолета на масата.“
Един от репортерите се обади:
— Кристъл, на мен случайно също ми е известно, че двамата са се срещали и по-рано. Казвам се Тони Антонели, от Дейли Таймс в Окмългий. Имам статия по въпроса.
— Онова, което правиш всъщност, е — прекъсна го Кристъл, — че ме прекъсваш точно преди да стигна до интересната част. — Освен това й нарушаваше реда на мислите.
— Но обстоятелствата, при които са се срещнали — настоя Тони Антонели, — вероятно са ключови в цялата история.
— Ако обичаш — натърти Кристъл, — би ли изчакал, докато свърша?
Последното й даде време да разкаже следващата част: как Емет Лонг нямал друг избор, освен да извади пистолета си — големият автоматик с перлена дръжка — и да го сложи на края на масата, точно до себе си.
— И тогава, докато се обръща — продължи Кристъл със зараждаща се широка усмивка, — по лицето му се изписва онова изненадано изражение. Защото вижда, че Карл просто си седи там, но в ръката му няма пистолет, а списание „Фотоигра“. Емет не може да повярва на очите си. Той казва: „Исусе, нямаш оръжие?“ Карл се потупва по гърдите, където в кобура под сакото му е пистолетът и отговаря: „Ей тук е.“ После казва: „Мистър Лонг, ще бъда пределно откровен с вас. Ако се наложи да извадя оръжието си, ще ви застрелям.“ — Кристъл огледа репортерите. — С други думи, Карл Уебстър вади пистолета си само когато се кани да застреля някого.
Това накара репортерите да задращят усърдно в бележниците си, докато си подхвърляха забележки. Сега Тони Антонели, онзи от вестника в Окмългий, отново се обади: