Проклятие. Но след това Джо Янг също й писа, изпращайки своя снимка, на която се виждаше горе-долу прилично момче с големи уши и руса коса. Джо Янг пишеше, че бил окачил снимката й с банския костюм на стената до леглото си, за да може да я гледа, преди да заспи, и да я сънува цяла нощ.
След като си размениха писма, тя му каза колко мрази да бере памук, да влачи кошницата по редовете на насажденията по цял ден в жегата и прахта, с протрити от късането на топчетата памук ръце, срещу което не помагали дори ръкавиците. В писмото си Джо отговори:
„Какво си ти, негърка робиня? Ако не ти харесва да береш памук, тръгни си и избягай надалеч. Така бих постъпил аз.“
Скоро след това той й писа отново:
„Пускат ме по някое време следващото лято. Защо не си направиш плановете така, че да се срещнем някъде и да се съберем?“
Лули му отговори, че си умира да види Канзас Сити и Сейнт Луис, чудейки се дали някога отново ще види Чарли Флойд. Попита Джо защо са го вкарали в затвора и той й писа в отговор:
„Мила, аз съм банков крадец, също като Чок.“
Имаше чувството, че всяка седмица се понася по някоя нова история за това, как Чарли е ограбил поредната банка, а снимката му неизменно беше по страниците на вестника. Беше вълнуващо дори само да се опитваш да проследиш с какво се занимава. Лули направо настръхваше при мисълта, че всички по широкия свят четат за този известен нарушител на закона, който харесваше кафявите й очи и й беше разрошвал косата като малка.
Джо Янг отново й писа, за да й извести:
„Пускат ме в края на август. Скоро ще ти кажа къде точно да ме чакаш.“
През зимата Лули работеше в бакалията на Харкрайдър в Салисоу за шест долара на седмица. Налагаше се да дава пет от тях на втория си баща, мистър Хагенлокър, който нито веднъж не си бе направил труда да й благодари. Останалото спестяваше и с него смяташе да избяга. И макар да работеше в магазина почти по шест месеца в годината — от есента до края на зимата — не успя да спести кой знае колко, но вече знаеше, че ще избяга. Може да бе наследила боязливата душа на Силвия, което си личеше по външността й, както и червеникавата й коса, но пък беше взела железните нерви и способността да взема внезапни решения от баща си, убит по време на атака над немското картечно гнездо в горите на Франция.
В края на октомври в бакалията влезе не друг, а самият Джо Янг. Лули го позна, въпреки че носеше костюм, а той позна нея и се ухили, докато приближаваше тезгяха с широко отворена на врата яка на ризата.
— Е, пуснаха ме — каза той.
Тя отговори:
— Свободен си вече втори месец, нали?
Той рече:
— Обирах банки. Заедно с Чок.
Тя си помисли, че трябва да отиде до тоалетната — прииска й се внезапно и също толкова внезапно парещата нужда в слабините отшумя. Лули си позволи няколко секунди, колкото да се съвземе и да си придаде вид, че споменаването на Чок не означава нищо кой знае какво, докато Джо Янг се хилеше в лицето й, внушавайки й усещането, че човекът няма акъл за пет пари. Навярно някой от другите затворници беше писал писмата му вместо него. Тя каза по възможно най-спокоен начин:
— О… заедно с Чарли ли си?
— И той е наблизо — отговори Джо Янг, но си личеше, че изпитва безпокойство, сякаш имаше чувството, че го наблюдават. — Хайде, трябва да вървим.
— Все още не съм готова — рече Лули. — Не съм си взела парите.
— Колко имаш?
— Трийсет и осем долара.
— Господи, и си работила тук две години?
— Казах ти, мистър Хагенлокър ми взима почти всичко, което изкарам.
— Ако искаш, ще му отворя главата.
— Не бих възразила. Но работата е там, че никъде не отивам без парите.
Джо Янг погледна към вратата, сложи ръка в джоба си и каза:
— Момиченце, аз ще поемам разноските ти. Няма да ти трябват трийсет и осемте долара.
Момиченце… Беше поне с два инча по-висока от Джо Янг, дори и с изтърканите му каубойски ботуши. Тя поклати глава:
— Мистър Хагенлокър купи роудстър модел „А“ с парите ми, изплащаше го по двайсет долара месечно.
— Искаш да му откраднеш колата?
— Моя си е, нали? Ако я е купил с парите ми?
Лули беше решила, а Джо Янг нямаше търпение да се махне от тук. Тя имаше да взема още една месечна надница, така че решиха да се срещнат на втори ноември в хотел „Джорджиън“ в Хенриета, около обяд.