В този момент по стълбището се зададе мъж на около петдесет години. Пътьом си обличаше сакото и връзваше вратовръзката си. Същото стълбище Белмонт беше закупил на някаква имуществена разпродажба, вероятно от дома на някой тип, полетял през прозореца си през двадесет и девета. Тони можеше да провери, за да разбере точно откъде беше това стълбище. Или просто да го напише по този начин, допускайки, че точно така трябва да се е случило — такива истории не бяха рядкост. Проследи как мъжът приближи до бара и вдигна чашата, която го чакаше там. Можеше да е адвокат или някоя клечка в петролния бизнес. Зачуди се дали не е ходил при Елъди. При посещенията си досега Тони я беше виждал да седи в дъното на помещението, където излагаха курвите — канапенца и столове, тапицирани с плюш и червена дамаска. Възможно беше Елъди да му е любимата и да е прекарал нощта с нея, докато жена му си мисли, че е останал по работа в Тълса. Постепенно се унесе в мисли по Елъди и дали всичко ще е наред с нея, когато дойде Нестор, и боже мой… тя се появи.
Слизаше по стълбите в розовото си кимоно, а тъмната й коса беше вдигната нагоре. Мъжът на бара вдигна чашата си към нея, а тя се отби, за да го целуне по бузата. После тръгна към Тони; милото момиче, с разтревожено лице. И на Тони му се искаше повече от всичко на света Елъди да не е курва.
Тя му предложи ръцете си, а той ги взе и каза:
— Къде са всички?
— Заети са — отговори момичето. — Не бива да оставаш.
Искаше да й каже: Ти също. Искаше да я помоли да тръгне веднага, да избяга с него и да престане да бъде курва. Но каза само:
— Видях ги. Нестор и Кланът са тръгнали насам.
Джак Белмонт седеше на края на леглото заедно с Вайълет, сложил ръка на голото й коляно. Шортите й бяха запретнати нагоре. Уинчестърът му стоеше на перваза на прозореца и сочеше навън, а някъде на пода беше оставил пистолета си.
На вратата на спалнята се появи Карл Уебстър.
— Не внимаваш.
— Ще чуя колите, като приближават, нали?
— Ами ако ги оставят надолу по пътя?
— Просто исках да запаля цигара.
Вайълет сложи една между устните си, драсна клечка кухненски кибрит, за да я запали, и я подаде на Джак. Тя имаше тъмна лъскава коса и беше едно от най-хубавите момичета в заведението, Карл дори би я нарекъл „красива“; допускаше, че е от гръцки произход. Приличаше му на по-слаба версия на Нарциса Рейнкроу, прислужницата на баща му, с която Върджил спеше всяка нощ, само дето Вайълет изглеждаше по-добре. Понастоящем Карл харесваше червенокосите с чиста бяла кожа и кафяви очи; макар че на драго сърце беше готов да признае, че харесва русата коса на Кристъл Дейвидсън и начина, по който тя я къдреше. Кристъл беше с няколко години по-голяма от Карл, докато Лули Браун бе с поне пет години по-малка, но пък изглеждаше достатъчно пораснала — малкото момиченце със сладка усмивка, което беше застреляло издирван престъпник.
Той каза на Джак Белмонт:
— Няма да стреляш, докато не ти кажа.
Отдалечи се на няколко крачки по коридора до следващата спалня, където Норм Дилуърт беше приклекнал с томпсъна, модел от 1921 година, със сгъваем приклад и барабан, побиращ сто парчета четиридесет и пети калибър. На пода до Норм имаше бинокъл. Хайди беше в леглото, отпуснала глава на възглавницата. Когато видя Карл, тя каза:
— Норм, Карл е тук.
И това беше. Тази сутрин не говореше много, сякаш предната вечер Норм хубаво си бе поприказвал с нея. Беше облечена в прилепнало костюмче с плисирани краища, което му се струваше мексиканско. На покривката до бедрото й имаше един трийсет и осми калибър.
Карл се обърна към Норм:
— Прецени ли обсега?
— Поставям автомата на перваза и заставам зад него, а тези два пирона го държат. Насочен е към пътя.
— Могат да ни връхлетят направо с колите.
— Надигам се, но не отделям автомата от перваза.
След по-малко от минута чуха как един женски глас извика нещо някъде от стълбите. Хайди се изправи в леглото.
— Господи, това е Елъди. Нещо не е наред.
Чуха я отново, вече от коридора, а Карл излезе от стаята и се сблъска с Елъди. Очите на момичето бяха разширени.