Сега пред Сън се простираха съвсем чисти петдесет стъпки, напълно достатъчно място, за да завие и да се насочи право към големия дървен портал. Братята щяха да ги настигнат с пушки в ръце. Сън накара мотора да изреве, натисна до долу педала на газта и се спусна към вратите, докато Нестор подскачаше и крещеше:
— Карай през тях, разбий ги!
Пакардът премина през входа на кръчмата и изкърти крилата на вратите от пантите им. По капака на колата се посипаха стърготини и парчета дърво, предното стъкло стана на сол и покрай лицето на Сън със скоростта на запратено копие профучаха отломки, но вече бяха вътре. Нестор се държеше за таблото със сетни сили, стиснал зъби. Сън натисна спирачките и пакардът загреба масите и столовете пред себе си, а Нестор полетя към таблото. Колата и потрошените дървени мебели се забиха в един стълб в средата на кръчмата. Чак тогава Сън обърна глава и видя, че зад бара стои някакъв тип с панамена шапка и костюм и го наблюдава. Просто си стоеше там, сякаш беше сам-самичък.
На горния етаж Тони Антонели чу как колата си проправи път през вратата с виещ двигател и веднага разбра какво се случва. Забързано напъха ризата обратно в панталоните си и си вдигна тирантите, загледан към Елъди в леглото — облечена единствено с чифт дантелени гащички, всемогъщи боже, а циците й сочеха право към него. По лицето й се бе изписал ужас.
— Стой тук. Ще дойда да те взема — каза й той и се затича по коридора, покрай сервитьорите, които обаче не успяха да го уловят навреме.
Наложи му се да се отскубне от ръцете на Хайди, а в същото време Норм му махаше от другия край на коридора да се връща обратно.
Само че Тони вече се намираше в горния край на стълбите и гледаше към пакарда и потрошените столове и маси, осъзнавайки, дяволите го взели, че е оставил бележника си в стаята.
Видя Карл Уебстър зад бара, обърнат с лице към Сън, който тъкмо се измъкваше иззад волана с пушка в ръце, а в същия момент откъм страната на шофьора се приближиха и братята Уайклиф, и двамата стиснали пушки, които според него бяха „Спрингфийлд“. Тони прецени, че разстоянието между тримата местни и Карл Уебстър не може да е повече от трийсет стъпки.
Видя и как Нестор Лот излиза откъм седалката до шофьора, обръща се и поглежда Карл в лицето над покрива на колата. Такава се запечата драматичната ситуация в паметта на Тони, намиращ се не съвсем срещу колата, но по-скоро откъм страната на Нестор. От мястото си виждаше, че Нестор държи по един автоматичен четирийсет и пети калибър в двете си ръце, под нивото на покрива на колата, недалеч от резервната гума от тази страна.
Карл пък си стоеше зад бара с отпуснати ръце… Тони вече обмисляше как да го опише… със спокойно изражение и без дори да подозира, че Нестор се кани да стреля. Тони си помисли, че трябва поне да му извика предупредително, но все още не му се искаше да се намесва, така че се поколеба…
Пък и Карл Уебстър почти веднага прикова вниманието му, защото каза:
— С Нестор Лот ли разговарям?
— Разбира се, че с него — отговори Нестор. — Да не вземеш да ме сбъркаш с изполичарите, дето са насочили пушките си срещу теб? Къде са всички? Искам да знам кой застреля момчетата ми. И откъде сте откраднали този томпсън.
— Името ми е Карл Уебстър, заместник щатски шериф — произнесе Карл. — Арестувам те по обвинение в представяне за федерален служител. Значката, която си си сложил, трябва да се заслужи.
— Виждаш ли какво друго съм забол на гърдите си?
— Този медал — отвърна Карл — не означава нищо за мен.
— Как не те е срам — рече Нестор. — Момче, заел си грешната страна в спора, сега работиш за контрабандистите. Вместо това трябва да бъдеш тук с мен.
— Казах ти — повтори Карл, — арестуван си. Партньорът ми носи заповедта.
Тони проследи как Карл обърна очи към тримата местни с пушките и продължи:
— Вие, момчета, можете да си тръгнете. Или да останете. Ако останете, ще арестувам и вас, задето помагате на тази маймуна да нарушава закона. Е, какво решавате?
Сън и братята Уайклиф не помръднаха; пушките им продължиха да сочат към бара. Тони беше готов да се хване на бас, че чакаха само Нестор да им даде знак да стрелят. После чу как Карл им нареди:
— Свалете оръжията.
Местните все така не отместваха пушките от шерифа. По-късно Тони щеше да си припомни как Карл просто си стоеше с ръце, отпуснати край тялото, със спокойно изражение, загледан в неминуемата смърт, пред която беше изправен.
А Нестор каза: