— Че защо ще го правиш? — попита Върджил.
— За да покажа, че не ми е убягнало нищо.
— Знаеш ли колко пъти ми повтори онзи ден за сладоледа по мустаците му? Мисля, че бяха три или четири — рече Върджил.
— Трябваше да го видиш — възрази Карлос. — Стои си там онзи банков крадец, от когото всички се страхуват, и не му идва на ума да си обърше устата.
— На твое място бих пропуснал тази част — каза Върджил. — Застрелял е представител на закона по най-хладнокръвен начин. Това е всичко, което се иска да си спомниш.
Измина месец, а сетне втори, Карлос вече не го свърташе на едно място. Върджил отиде и се поинтересува защо цялата работа отнема толкова време. Когато се върна у дома Нарциса слагаше масата, а Карлос вече се беше настанил. Каза им, че забавянето е, защото няколко окръга се опитвали да сложат ръка върху Емет Лонг, така че въпросът бил отнесен до съдията на Източния областен съд, от когото се очаквало крайното решение. В този момент всяко окръжие излагало иска си и по всичко изглеждало, че възнамеряват да вдигнат голям шум около събитието.
— Негова чест накарал нашия прокурор да предложи сделка на Емет Лонг. Да се признае за виновен в убийство втора степен, при самозащита, тъй като жертвата била въоръжена, и да получи от десет до петдесет години. Така щяло да се сложи точка и нямало да става нужда от процес. С други думи — продължи Върджил, — твоят Емет Лонг ще бъде изпратен в Макалистър и ще си излезе след около шест години.
— Въобще не беше при самозащита — рече Карлос. — Когато го застреляха, Джуниър дори не гледаше към тях. — В гласа му се долавяше болка.
— Очевидно не си запознат със системата — отговори Върджил. — Сделката ще свърши работа, понеже Джуниър е индианец. Ако беше бял, Емет Лонг щеше да получи доживотна или направо да се натресе на електрическия стол.
Още едно важно събитие се случи по времето, когато Карлос беше на петнайсет. Беше някъде към края на октомври, в късния следобед, когато над върховете на овошките полека се спускаше здрач. Случи се така, че Карлос застреля крадец на добитък на име Уоли Таруотър.
Първата мисъл на Върджил беше, че крадецът го е отнесъл вместо Емет Лонг. Този път момчето бе готово и отсега нататък винаги щеше да бъде.
Той телефонира на гробаря, който, от своя страна, се появи с хората на шерифа. Съвсем скоро се появиха и двама щатски заместници. Позна ги по сериозните изражения, тъмните костюми и начина, по който носеха филцовите си шапки, спуснати ниско над очите. Шерифите поеха нещата в свои ръце и онзи, който се оказа по-разговорливият от двамата, обясни, че Уоли Таруотър — вече положен в катафалката — е издирван по обвинения във федерални престъпления: трафик на жива стока през щатската граница с намерение да продаде месото на касапите от другата страна. Шерифът кимна на Карлос и му каза да разправи със свои думи какво се беше случило.
Върджил забеляза как момчето леко се усмихна и понечи да избъбри нещо от рода на: „Със свои думи?“, но успя да го прекъсне:
— Не казвай нищо повече от онова, което трябва. Хората искат само да си свършат работата и да се приберат при семействата си.
Е, всичко беше започнало с това, че Нарциса бе решила, че няма да е зле да сготви задушено за вечеря — заек, или катерица например.
— Знаех си, че вече става късно — рече Карлос, — но взех двайсеткалибровата и навлязох в овошките. Пеканите вече са събрани, по-голямата част, така че се вижда надалеч през дърветата.
— Давай по-накъсо — обади се Върджил. — И тогава забелязваш онзи приятел на пасбището. Виждаш, че откарва кравите ти.
— Възседнал каубойски кон — прибави Карлос. — Личеше си, че е кравар, знаеше как да подкарва добитъка. Приближих се и известно време го наблюдавах с възхищение как събира животните, без да се изморява прекалено много. Върнах се обратно до къщата, размених двайсеткалибровата с един уинчестър, после отидох в обора и оседлах. Ей там е кобилата, жълто-кафявата. Червеникавият е неговият.
Шерифът — онзи, който говореше, — попита:
— Върнал си се да си вземеш карабината, без дори да го познаваш?
— Знаех само, че не ми е приятел и ми краде кравите. Подкарваше ги към дъното на долината, откъдето започва пътят. Та значи, пристигам със Сузи сред кравите, които все още си пасат, и полека се приближавам към него, за да му извикам: „Мога ли да ви помогна?“ — Карлос започваше да се усмихва. — А той ми казва: „Благодаря за предложението, но вече приключвам.“ Аз пък му отвръщам, че явно е така, и го подканям да слезе от коня. Той понечи да го пришпори, но аз за всеки случай пуснах един над главата му, колкото да го накарам да се завърти. Междувременно се приближих, но не прекалено, понеже още не бях сигурен дали не крие нещо под мушамата. Сега вече вижда, че съм още малък, и казва: „Прибирам едни крави, които купих от баща ти.“ Отговорих му, че тъдява аз се занимавам с кравите и че баща ми отглежда пекани. А той казва само: „Господи, стига си ми ходил по петите, момче. Хайде, прибирай се вкъщи.“ Сега вече си вдига мушамата, за да ми покаже револвера — шестица на бедрото му. А доста далеч зад него, на около двеста ярда, забелязвам ремаркето и човек, застанал до рампата.