— Уил Роджърс казва, че демократите са се намърдали с всякакви обещания за регулация на стоковата борса, помощ за фермерите, финансова подкрепа за ветераните, но после ще започнат да си измислят всякакви извинения. Уил Роджърс казва, че не гласуваме за единия кандидат, а срещу другия — рече Върджил.
— Чувал съм го да твърди, че никога не е срещал човек, когото да не е харесал — рече Карл. — Можеш ли да повярваш?
— Не — поклати глава Върджил, — но звучи добре. Знаеш ли, че докато още беше във водевила и се занимаваше с номера с въжета и говорене, въртеше две въжета едновременно и идеята беше с единия клуп да хване коня, а с другия ездача върху него. Имаше си цял списък с извинения, в случай че пропусне. Например: „Ако скоро не хвана нещо, ще се наложи да ви връщам билетите“. Или пък: „Става по-лесно със сляп кон, понеже не вижда откъде идва въжето.“ Понякога избухваше такъв смях заради тези извинения, че пропускаше нарочно, само за да каже още нещо смешно.
Карл рече:
— Май си се преизпълнил с любов към Уил Роджърс, а?
— Той е филмова звезда, играе на сцената, има си вестникарска колонка, пълна със сгрешени думи… най-великият американски комик, когото съм виждал на живо.
— И е отчасти индианец — каза Нарциса.
— Девет тридесет шести чероки — каза Върджил, — или една четвърт индианец, ако не ти е до смятане. Чувал съм го да казва: „Ние не сме дошли с Мейфлауър, а сме го посрещнали.“ — Приведен над чинията си, Върджил се обърна към Карл: — Понякога ми напомняш за него. Не знам защо, но е така.
— Сещам се за доста хора, които не харесвам — каза Карл, — тъй че не е заради това.
— И двамата сте внимателни с животните — продължи Върджил. — Ти си скромен по свой собствен начин, или поне знаеш как да се преструваш на такъв. Спомняш ли си, че веднъж ходихме да го видим в „Лудориите на Зигфелд“. Тогава още беше дете.
Беше само няколко дни, след като Карл беше свалил с един изстрел от седлото крадеца на добитък. Той кимна на баща си, припомняйки си как вариететните танцьорки с бели крака играеха степ на сцената, а Уил Роджърс се появи с черни каубойски панталони и сто стъпки въже, навито на ръката, с накривена рейнджърска шапка и провиснала над челото коса. Припомни си и че името на крадеца на добитък беше Уоли Таруотър.
Върджил тъкмо казваше:
— Не спира да ми пробутва това кисело зеле и да твърди, че било полезно за здравето.
— Така е — настоя Нарциса. — Елън Роуз Дики от радиото твърди, че това е идеалната храна. Поръчах й книгата с петдесет рецепти от Клайд, Охайо. Слагам вътре смлени пекани. Слагам лук и доматен сос. Но той все се дърпа.
— Мирише — рече Върджил.
— И ти миришеш, но не го знаеш — каза Нарциса. — Защото не се къпеш. Купувам му сапун „Лайф бой“ от магазина. Той не се мие под мишниците, както му казвам. Не, къпе се веднъж седмично. Казвам му да си плакне устата с „Листерин“. Той нямал време, понеже четял вестници. Аз му казвам, че „Листерин“ убива двеста милиона микроби само за петнайсет секунди. Той продължава да няма време. Опитвам се да го накарам да яде от маята на „Флайшман“ всеки ден, по три питки, за да може да ходи редовно до тоалетната. Чувам го как пъшка там вътре, като се опитва да направи ако. Не, казва, че не му трябвала маята на „Флайшман“. Виждаш ли как е започнала да му пада косата? Опитвам се да го накарам да използва онзи тоник „Хеър-Медик“. Той не ще. Казвам му, че известният Хари Ричман обича да го използва. Казвам му, че Рут Етинг, известната певица, го използва. Тя твърди, че правел чудеса за скалпа й. Върджил казва, че не му трябвал. Върджил чете за идеалната мъжественост в моето списание физическа култура, където онзи старец Бернар Макфедън ти показва какви упражнения да правиш. Върджил не си вдига задника от стола. Поръчвам безплатната книга на Чарлз Атлас за динамичното обтягане и как ти осигурява вечно здраве и сили. Не иска да я прочете. Давам му книгата на Ърл Лийдърман, където е описано как да заздравим вътрешните си органи. Пиша чак до Нюарк, Ню Джърси… може пък да хареса книгата на Лайънел Стронгфорт за това, как да повишим жизнеността на тялото си. Върджил дори не я отваря, а ми казва: „Стронгфорт, шегуваш ли се? Този тип си е измислил името сам.“ Върджил се обади:
— Кажи му как ми купи тубичка „Айпана“ заради кръвта по четката ми за зъби.
Нарциса поклати уморено глава, очевидно вдигнала ръце от цялата работа.
— Сега използвам „Айпана“ — каза Върджил. — Взех си нова четка за зъби и тя остава бяла. — Задъвка парчето стек, което преди това беше потопил в жълтък и рече на Карл: — Знаеше ли, че годишно трийсет хиляди души умират при автомобилни катастрофи? Сигурно до един са излизали на пътя и са опитвали да се прегазят един друг. — После каза: — Току-що четох за това — погледна Нарциса, — как се казваше списанието, „Либърти“!