— Двамата сте дружки, а?
— Обича да знае какви съм ги намислил.
— И си шериф, въпреки че имате ферма?
— Какво да правя там? Да бера орехи? Обаче никога не се е опитвал да ме спира.
— Но сигурно и той се чуди.
— Какво толкова ми харесва в това да съм шериф? Мисли си, че съм самохвалко, че съм тръгнал да си създавам име.
Тя попита:
— Така е, нали?
Карл се ухили, а Кристъл се приближи, хвана го под ръка и го поведе към спалнята с думите:
— Може ли да побързаме, моля те, за да се махам от тук и да отида да пазарувам? Какво ще кажеш само да си вдигна полата и да си сваля гащичките?
— Носиш гащички?
— Миличък, казах ти, отивам до Вандевър, за да видя какво са им докарали. И опитай поне този път да не ми разваляш прическата, става ли?
Същата сутрин той се прибра от къщата на баща си и взе душ прав във ваната, обръсна се, среса косата си, като намокри гребена, за да стане права, след което си сложи малко бръснарски спирт. Възнамеряваше да облече жилетката, която вървеше с тъмния костюм. Навън беше студено, прекалено студено за панамената шапка. Вместо нея щеше да сложи кафявата филцова — така или иначе се налагаше да й свикне за следващите няколко зимни месеца. Шапката му прилягаше добре, имаше хубава форма и започваше да я харесва. Прищипа дъното, сложи я на главата си и просто усети, че изглежда добре с нея, с леката извивка на периферията. Горното палто не го интересуваше толкова много. Когато излизаше извън града, носеше каубойско с яка, поръбено с агнешка вълна. В градовете, с постоянното влизане и излизане от коли, и шлиферът вършеше работа. Подбра си една връзка в бургундско червено, която вървеше със синята риза и тъмносиния костюм, а после пристегна кобура на мястото му под мишницата. Далеч по-удобно беше да носи револвера на бедрото, но големият колт с рама за четирийсет и пети калибър се вадеше по-лесно изпод лявата ръка, а и номерът се получаваше в седнало положение. Завъртя барабана, за да провери гнездата, и пъхна револвера с изпилен преден мерник в кобура, който омекотяваше на всеки две седмици със сапун за седла. Сложи нов пакет „Лъки“ в джоба на сакото заедно с картонче кибритени клечки, но остави кесията „Бийчнът“ на бюрото — онова, което дъвчеше понякога, когато беше извън града или посещаваше баща си; Върджил обожаваше „Бийчнът“. Сложи чифт белезници в джоба на шлифера, понеже не обичаше твърдия металически допир от задната страна на колана си. Резервните патрони стояха винаги в единия джоб на сакото му. Какво друго? Портфейлът, дребни, пакетче дъвки, ключовете от понтиака осмица седан, който му бяха позволили да използва. Девет минути по-късно спря пред хотел „Мейо“. Във фоайето хвърли поглед към отражението си в огледалото, вдигна си шапката, след което я спусна съвсем малко по-надолу над очите. Кафявата шапка си я биваше, заместник щатски шериф Карл Уебстър изглеждаше добре.
Карл почука на вратата на стая 815. Тя се отвори и в рамката й застана Тони Антонели. Карл каза:
— Чувам, че си искал да говориш с мен.
— Да, но не сега. Канех се да интервюирам Лули Браун.
— Още ли не си започнал? — попита шерифът. — Нека само й кажа „здрасти“.
Веднага се познаваше, че на репортера от „Истински детектив“ не му се иска да го пуска, но в крайна сметка отстъпи, докато Карл пристъпваше в стаята и се оглеждаше с любопитство. Тони посочи към една врата и рече:
— В спалнята е.
— Взел си й цял апартамент с отделни стаи?
— Две стаи и баня, петнайсет долара.
— В писането има добри пари, а?
— На разходна сметка е. — Тони вдигна ръка и допълни: — Чакай малко, ще отида да проверя как е. — Приближи до вратата на спалнята, почука два пъти и каза: — Лули?
Карл успя да чуе гласа й, но не различи думите. Тони попита:
— Така ли? Колко жалко. — А накрая: — Разбира се, че ще почакам. — Обърна се към Карл: — Казва, че й е излязла пъпка и се опитва да я скрие.
— Ама каква е тя — рече Карл, — филмова звезда? Кажи й, че съм тук и я чакам.
— Доста е стеснителна — обясни Тони, — дори плаха. Цялото това внимание й идва в повече.
Карл се обърна и се настани в един голям, удобен стол в края на дивана. Вдигна поглед и видя, че Тони приближава към него с думите:
— Така и така имаме няколко минути, много ми се иска да науча за престрелките, в които си участвал, онези, за които само съм чел във вестника. Наложи ми се да се поровя в архива с изрезки на Тълса Уърлд, за да се добера до онова, което бяха нарекли „Престрелка очи в очи“, както и другото: „Шериф застрелва убиец с автомат от разстояние четиристотин ярда“.