— Така че се включи в преследването.
— Тъкмо ти разправях как вече приближавахме Бънч, когато забелязахме оукланда встрани от пътя в храсталаците, виждаше се само задницата, а хлапето ни чакаше с вдигнати ръце. Каза ни, че Пейтън го накарал да отбие от пътя и да скрие колата, но когато го направили, заседнали и задницата останала да се вижда. Хлапето ни разправи как случайно недалеч от тях минала друга кола, някъде близо до изоставената бензиностанция по-надолу. Пейтън изтичал и я спрял — хлапето каза, че карала жена, — след което изчезнали нанякъде.
Тони попита:
— Каква марка била колата?
— „Есекс“ 1930 с две врати, зелен. Окръжният шериф спомена, че принадлежала на Вениша Мънсън, учителка, стара мома от Бънч.
— Така че си отишъл да се срещнеш с нея.
Раздразнен, Карл искаше да отговори, че ще стигне и до това, но се овладя, защото искаше да разкаже случилото се така, както си го спомняше.
Как беше говорил с окръжния шериф на Адеър за Вениша Мънсън? Шерифът — старо момче, което му напомняше за собствения му баща — дъвчеше тютюн и бе прям в думите си, но без да си дава много зор. Тогава му каза:
— Познавам Вениша още от малко момиченце, вече повече от трийсет години, но нямам никаква представа какво й е в главата. Разправят, че още навремето едва не забегнала с някакъв селяндур от петролните сонди, но нейният старец сложил край на цялата работа. Не съм чувал да се среща с някой друг. Никога не говори, освен ако не я заговориш пръв. Освен това не си къдри косата и не се издокарва никак. — Шерифът продължи: — Не, връщам си думите назад. Преди няколко дни я видях с руж на лицето. В пощата, пускаше писмо. Въобще не изглежда зле, като се пооправи. Само дето е, как да кажа, леко кльощава, почти няма гърди по нея, за които да си заслужава да говорим.
— С кого, мислиш, си кореспондира?
— И аз това се чудех.
— Смяташ, че познава Пейтън?
— Възможно е.
— И двамата си падат по забежките.
— Разбирам накъде биеш. Предчувствията ти някога оправдават ли се?
— От време на време.
Откриха къщата в края на дълъг почти цяла миля прав черен път с издълбани коловози, минаващ през оголени и засушени земи. Стара къща, оставена на произвола. Вениша бе последната от семейството, живяло там.
Зеленият есекс стоеше паркиран недалеч от къщата.
Вениша излезе на верандата, докато техните четири коли спряха полека в двора отпред: две от шерифските служби, тази на Секуоя и Адеър, един седан с хайката от Салисоу, въоръжени до зъби с техните рязани пушки и винтовки и понтиакът на Карл заедно с хлапето на Пейтън.
— Огледай я хубаво — обърна се към него Карл. — И ми кажи дали е жената от есекса.
— Така и не успях да я видя добре.
— Колата е същата, нали?
— Определено ми се струва, че е същата.
— Кажи ми сега — продължи Карл, — Пейтън ли накара колата да спре, или колата спря за него?
Хлапето отговори:
— Каква е разликата?
— Заплаши ли я с автомата?
— По това време не го държеше.
— Оставил го е в твоята кола?
— Мисля, че го забрави.
— А държеше ли оръжие в ръката си?
— Не видях такова.
— Разпознаваш ли я?
— Вече ти казах, не я видях добре.
Карл излезе навън и заедно с окръжния шериф на Адеър приближи жената на верандата. Двамата докоснаха перифериите на шапките си. Карл си каза името, както и че е заместник щатски шериф, след което прибави:
— Как сте днес?
Вениша не отвърна нищо, просто си стоеше там, обгърнала раменете си със слабички ръце и червени кръгове руж на бузите.
— Бихте ли ми казали дали преди не повече от два часа сте отбили на пътя, за да вземете един човек?
Тя поклати глава. Шерифът се обади:
— Вениша, говорим за Пейтън Браг. Имаме свидетел, който твърди, че те е видял да го взимаш с колата си.
Тя отговори:
— Каквото и да си мисли, че е видял вашият човек, греши.
— В окръга ми е известно да има само два есекса — каза шерифът, — и този тук е зеленият.
Карл забеляза как тя се вторачи право в стария шериф, с износените му вълнен костюм и вратовръзка и издута от тютюна буза. Сега Вениша вдигна рамене.
— Ще възразите ли, ако влезем да огледаме къщата? — попита Карл.
Тя каза:
— Защо? Мислите, че Пейтън Браг е вътре?
— Познавате ли Пейтън?
— Има ли значение? — попита Вениша. — Няма да ви пусна вътре.