Шерифът рече, че много съжалява, но се налага да го сторят:
— Пейтън е убил трима души, един от тях служител на реда, докато обирал банката в Салисоу. Освен това застреля един от заместниците в Секуоя, докато се опитваха да му преградят пътя. — Той се обърна и даде знак на останалите да дойдат; щяха да влязат.
Сега Карл започна да разказва на репортера от „Истински детектив“ как претърсиха къщата, горния етаж, убежището в мазето, как ровиха из дрешници, пълни с вещи на семейството… Карл пръв обърна внимание, че на окачалката до входната врата има прекалено много чадъри, след което не им трябваше чак толкова време, за да извадят отзад един уинчестър — скрит между черните гънки на плата. Имаше оптически мерник и беше зареден. Карл го показа на Вениша Мънсън.
Тя каза:
— Моя е, ясно?
Карл остави пушката в колата си и се върна обратно, за да завари всички навън, загледани в далечината през пустошта към линията на дърветата, най-близкото може би на около четвърт миля или там някъде.
— Мис Мънсън, ако видите Пейтън преди нас, предайте му да се предаде, докато все още е жив — рече той.
Тя не отговори нищо, но пък останалите го погледнаха странно. Хайката от Салисоу се върна при колата, като мъжете разговаряха за онова, което й беше казал. Заместниците от Секуоя не бързаха и вместо това известно време позяпаха жената и коментираха нещо помежду си.
Карл се обърна към шерифа на Адеър и каза:
— Тя и Пейтън се познават. Преди да обере банката, е планирал да се скрие в дома на Вениша. — Шерифът се намръщи, като продължаваше да дъвче тютюна си, а Карл добави: — Пейтън не е спирал колата й на пътя. Била е там, за да го прибере.
— Това ли ти е предчувствието?
— Разбрах го от хлапето. Само дето никой не е включвал и него в играта.
Шерифът отново се загледа към далечната линия на дърветата и придърпа периферията на шапката ниско над очите си, за да се предпази от слънцето.
Карл рече:
— Тази вечер ще се върне.
Всичко, с което разполагаше Бънч, беше една бензиностанция, дъскорезница, където обработваха суров дървен материал, паянтова църква и общ магазин. Пощенската станция си имаше собствен тезгях в общия магазин, а отделенията за писмата се намираха на стената зад него.
Карл го описа на Тони в апартамента в хотел „Мейо“.
— Изпратихме хлапето обратно в Салисоу заедно с тамошната хайка. Петимата се натъпкаха като сардини в колата. Наложи се да ги накараме да обещаят, че няма да го закачат, понеже си беше просто един глупав сополанко. Разполагахме с двамата заместници от Секуоя и двама от Адеър, които шерифът накара да останат. Точно с него разговарях, името му е Уесли Селърс, в случай че искаш да си запишеш името му в бележника си. От време на време идва в Окмългий, за да се види с баща ми. Говорят за Испанската война и стреляме по враните по пекановите дървета. Уесли ни откара в дома си и жена му ни направи сандвичи с яйце и лук и отвори една консерва шунка с подправки, за да си намажем на хляба, докато се опитвахме да решим как да спипаме Пейтън. Поне ни беше известно, че е оставил автомата в колата — добра новина.
— Но в себе си все пак е имал поне някакво оръжие — рече Тони.
— Изобщо не се съмнявахме в това. Решихме в къщата да остана аз, за всеки случай, ако Пейтън все пак успее да преодолее другите, пръснати около нея.
— Разговаря ли с нея?
— Когато ми идваше наум какво да кажа.
— Какво изпитваше, лице в лице с тази жена, знаейки, че ти и хората на шерифа ще убиете любимия й?
— Дали й симпатизирах?
— Чувстваше ли съжаление… към тази стара мома с приятел банков крадец?
— За мен тя беше никой — отговори Карл. — Щом се стъмни, отидох с колата до къщата под претекст, че просто наминавам. Есексът беше обърнат със задницата към къщата, готов да се изстреля към пътя. Реших, че ако ключовете са вътре, трябва да ги прибера. Само че точно тогава чувам гласа на Вениша, застанала на верандата в тъмното, да ме пита какво искам. Налагаше се да вляза в къщата, за да могат другите да приближат по пътя и да заемат позиции.
— Вероятно е разбрала, че не си сам — рече Тони.
— Вероятно — сви рамене Карл, — но човек никога не знае. Казах й, че искам да поговорим. Тя пък ме попита дали съм й донесъл пушката — уинчестъра с оптическия мерник — и че не съм имал право да я взимам. Още беше в колата ми, но не й го казах. Рекох: защо не влезем в къщата и не седнем. Тя се съгласи, предполагам от любопитство да научи какво имам да я питам, преведе ме през всекидневната към кухнята и дръпна ключа на осветлението над масата.