Тони се ухили.
— Зная, че те видях да стреляш в него пръв и съм готов да се закълна за това в съда. Онова, което все още не ми е ясно, е… когато каза на Нестор, че ако ти се наложи да извадиш оръжие… нали се сещаш, че ще го застреляш.
— Какво те тревожи? — попита Карл. — Смяташ, че съм държал пистолета в ръката си?
— Това искам да науча от теб.
— Защо те интересува толкова силно?
— Опитвам се да разкажа историята, така че се старая да опиша съвсем точно случилото се.
— Ако пистолетът е бил в ръката ми… тогава кога съм го извадил?
— Не съм напълно сигурен, че го държеше.
— Но ако беше така — настоя Карл, — ако вече съм държал колта, значи съм излъгал Нестор, а?
Тони поклати глава.
— Случилото се няма нищо общо с истината. Нахлуха вътре направо с колата и ти е било ясно, че всеки момент ще започне стрелба.
— Но съм го излъгал?
— Не… както вече казах, не става дума дали си излъгал, или си казал истината. Предполагам, че опира до това какви бяха думите ти в дадената ситуация.
— Ти беше горе на стълбите, имаше добър изглед. Кажи ми ти как видя ситуацията.
— Нестор вдигна патлаците и ти го застреля.
— Какво му е лошото да оставиш нещата такива, каквито са? Просто да разкажеш какво си видял?
Карл си тръгна няколко минути по-късно с думите, че трябва да се отбие до имението на семейство Белмонт, за да види дали може да размени няколко думи с бащата, Орис.
— Обаче слушай, ако искаш да говориш с малкото момиченце за Чарли Флойд, давай. Нямам търпение да чуя какво ще ти отговори.
Ако собственото ти дете обира банки, нарушава закона, продавайки алкохол, и стреля по хората с очевидното намерение да ги убие, ще се опиташ ли да го защитиш? Да го скриеш? Карл мислеше, че повечето родители биха предпочели да извинят момчето си и биха се опитали да му помогнат, но не беше толкова сигурен в случая със семейство Белмонт, особено с майката на Джак.
Телефонира в службата на Орис Белмонт, за да си уговори среща, но от там му отвърнаха, че тази седмица е в Хюстън, Тексас. Вече се беше поинтересувал от личния живот на мистър Белмонт, така че се зачуди дали в този момент не е в хотел „Мейо“ при приятелката си. В крайна сметка реши: не, не и за цялата седмица, не и човек, който в миналото се е занимавал основно със сондажи, а понастоящем движи търговски операции. Може пък поради някаква причина да си стоеше у дома.
Точно натам и се насочи, към имението сред много други имения в Мейпъл Ридж, кварталът на богаташите южно от търговската част на Тълса. Паркира понтиака на улицата и тръгна към вратата. Шестте огромни колони, поддържащи портала, колкото и големи да бяха, не можеха да го впечатлят; пред федералния съд, където ходеше на работа почти всеки ден, имаше двадесет и две колони. Канеше се да позвъни, но реши първо да поразгледа за избягалия престъпник — като Еди Рикенбекър в търсене на някой Фокер, който да свали, макар да предпочиташе резултата на Манфред фон Рихтхофен, който просто беше натискал копчетата на картечниците си, за да полети към земята поредния СПАД, или „Сопуит Кемъл“. Когато канадците го бяха свалили, немецът сигурно е бил горе-долу на годините на Карл. Докато заобикаляше къщата, се замисли за всички модели на самолети, които беше направил и които имаше позволение да окача на тавана на всекидневната, понеже на Върджил му харесваше да ги гледа.
Навлезе в задната част на имота и хвърли бърз поглед към зазимения плувен басейн. Обърна се към къщата — мисис Белмонт беше с гръб към него и миеше с гъба един от френските прозорци, преметнала кърпа за подсушаване през рамо. Мъжът й имаше двайсет милиона долара, а тя миеше прозорци?
Тя се обърна и Карл си даде сметка, че я е стреснал. Представи се тихо и учтиво, като пристъпи във вътрешния двор, докосна периферията на шапката си и й показа значката. Тя не отрони и дума. Той я попита дали мистър Белмонт си е у дома и това, изглежда, успя да я свести, защото поклати глава. Карл каза:
— Бих искал да поговорим, стига да нямате нищо против и да имате свободна минутка. — Замълча. После добави: — Става въпрос за сина ви.
Точно тогава по една от пътеките, водещи към вътрешния двор, се появи цветнокожа жена с бяла униформа и плетена жилетка, бутаща пред себе си инвалидната количка с Ема, овързана и с увиснала на кожената яка на палтото й глава.