Карл знаеше всичко за Ема, как беше влязла в басейна без водните си крилца и едва не се беше удавила, а мозъкът й бе изключил в продължение на петнайсет минути, преди да успеят да я съживят. Цветнокожата жена извика на мисис Белмонт:
— Пак ли миете прозорци? Къде искате да я оставя?
— Ето там — отговори Дорис Белмонт и се обърна към Карл. — Ще говоря с вас. — После се поколеба и добави: — Да влезем вътре.
Минаха през цялата къща, прекосиха фоайето на входа и започнаха да изкачват стълбище, широко поне шест стъпки, което ги отведе до всекидневна с форма на полукръг, която изглеждаше обитаема, така че Карл реши, че мисис Белмонт прекарва тук по-голямата част от деня, съвсем сама, заобиколена от тежките тапицирани мебели. На сребърен поднос имаше оставени гарафа с шери и чаши с високи столчета, а самият поднос се намираше върху кръгла маса в средата на стаята. Прозорците гледаха към плувния басейн в задния двор и онази самотна фигура, забила глава в кожената яка на палтото си в светлината на късния следобед, дъщерята на тази жена.
Карл опита края на един от дълбоките столове, след което се настани, а Дорис Белмонт седна на кушетката и намести задничето си върху възглавницата.
Тя каза:
— Мислите, че Джак е тук и се крие?
— Зависи какво ви е отношението към него?
— Виждате ли онова момиче там навън? Не може нито да говори, нито да ходи, защото той я остави да се удави, наблюдаваше я как се дави, преди ние да се намесим и да я върнем обратно при живите.
— Видели сте го с очите си?
— Сигурна съм, че го е направил… да се смили Бог над душата му.
Карл отново погледна навън към Ема, около двайсетгодишна, скрила лице в кожената яка на палтото. После пак се обърна към Дорис.
Тя мълчаливо го чакаше, но сега каза:
— Ще ви кажа нещо. — Но замълча, сякаш беше размислила. Накрая продължи: — Уморена съм. Толкова съм уморена. Знаете ли защо? Нямам нищо за вършене. Имаме две домашни прислужници, освен жената, която се грижи за Ема. В момента е в почивка, за да изпуши една цигара и да изпие кафето си. Случайно да ви се намира цигара?
Карл извади пакета „Лъки“. Приближи се до нея, за да й запали с кибрит, след което и той запали. Дорис тъкмо казваше:
— Налейте по чашка шери, докато сте там. Имам и уиски, ако предпочитате.
Карл отговори, че няма нищо против чашка шери, и добави:
— У дома пием шери по Коледа. — Стига Върджил да се сетеше да напомни на своите тексаски приятелчета от петролния бизнес. — Канехте се да ми кажете нещо, но осъзнахте колко уморена се чувствате. Макар да ми изглеждате в добро здраве.
За толкова кльощава жена с бледи и хлътнали бузи.
— Толкова ли нямате нещо за вършене — попита той, — освен да миете прозорци?
— Почиствах нещо от една птица.
— Вместо да накарате някоя от прислужниците? Явно сте работили през целия си живот, така ли е? Предполагам, че сте израсли във ферма?
— Когато се преместихме в тази къща — рече тя, — нещо се преобърна наопаки в мен. Наистина. Никога не съм живяла в нещо толкова високо. Ако утре се върна в Ийтън, Индиана, няма да си спомням нищо друго, освен грижи и несгоди.
— На какво мнение е мистър Белмонт?
— За какво? За това, че не ми харесва да живея тук?
— Или за това какво мислите за Джак… за онова, което е направил.
— Това момче през целия си живот е вършило каквото си поиска. Знаете ли защо се опита да убие Ема? Защото Орис нарече първите си нефтени кладенци на нея, „Ема 1“ и „Ема 2“, но така и не кръсти някой от кладенците на Джак. — Дорис отпи малко от шерито си и дръпна от цигарата. После продължи: — Знаете ли с какво се занимавам напоследък? Грижа се гарафата винаги да стои изпразнена наполовина. Шерито е за готвене, но ми върши добра работа.
— Трябва да поговорите с мистър Белмонт — рече Карл.
— Имате предвид за Джак? Каквото и да му кажа, Орис се съгласява тихо и ме потупва по ръката, а после се чуди какво да измисли и споменава, че се канят да сменят името на банката, или нещо от този сорт. Орис изпитва угризения, но не съм сигурна дали е защото изпрати Джак в затвора, или понеже все още се вижда с онази негова приятелка. Само веднъж ми каза направо: „Джак е толкова лош, че ти се иска да го удариш, само че вече е прекалено късно. Когато трябваше да го удрям, бях зает да търся нефт.“
Мъчейки се на свой ред да измисли нещо, за да държи мислите й заети, Карл попита:
— Готвите ли?
— Имаме един готвач, с когото най-после започнах да свиквам, цветнокож е, от Ню Айбирия, Луизиана. Орис го откупил, когато бил там да търси нови находища. Разполагаме с всички тези хора — с прислужниците, готвача, жената, която се грижи за Ема… — до един живеят тук в къщата. Майка ми също идва от време на време… — Дорис поклати уморено глава.