Той каза на Карлос:
— Така и не ми спомена, погледна ли го, както си лежеше там?
— Приближих се, за да затворя очите му.
Върджил беше свалил ботушите на третия ездач и ги бе разменил със сандалите, които носеше още от испанския затвор „Моро“.
— Като го гледаше, неволно се замисли, а?
— Да. Зачудих се защо ли не ми повярва, че ще стрелям.
— Решил е, че си просто хлапе на кон.
— Знаел е, че като краде добитък, може да получи куршум или да попадне в затвора, но беше направил своя избор.
— Не изпита ли поне малко симпатия към него?
— Изпитах усещането, че ако ме беше послушал, нямаше да лежи мъртъв на земята.
Стаята беше тиха. Върджил попита:
— Как така не застреля другия?
— В ремаркето нямаше крави — рече Карлос, — иначе щях.
Точно тихият глас, с който синът му произнесе последното, накара Върджил да осъзнае: Божичко, това момче имало корава жилка.
През 1925 година Джак Белмонт беше на осемнайсет години и точно тогава го споходи идеята да изнудва баща си.
Беше същата година, когато в Тълса отвори врати хотел „Мейо“, шестстотин стаи с бани и течаща ледена вода от крановете. Познаваха Джак и никога не му правеха забележка, когато се отбиваше в хотела, за да си вземе по някоя бутилка с пиячка от пиколото. Така му излизаше по-скъпо, но поне не му се налагаше да се занимава директно с контрабандистите. Пристигаше със своя Форд купе и надуваше клаксона, след което изпращаше портиера да извика Сайръс. Така се казваше възрастният цветнокож, който работеше като пиколо.
Понякога Джак влизаше и се размотаваше във фоайето или в залата „Терас“, за да види как вървят нещата. И точно така откри къде неговият баща, Орис Белмонт, настанява своята приятелка, когато идваше да го навестява — в „Мейо“.
И именно приятелката на баща му щеше да бъде поводът за изнудването.
Името й беше Нанси Полис и живееше в Сапулпа, процъфтяващ град от района на Глен Пул, на десетина мили от Тълса.
Джак предполагаше, че баща му я навестява всеки път, когато отива да нагледа петролните полета, и остава при нея за през нощта. Освен това смяташе, че досега Орис струва не по-малко от десет милиона, като се вземеше предвид, че не всичко беше вложено в банката; имаше инвестиции в най-различни неща, като рафинерия, автомобилен парк, цистерни и линия за превоз с камиони. В петролния бизнес шансовете да се провалиш или да се изстреляш до небето бяха петдесет на петдесет, причината, поради която Орис Белмонт бе разпръснал парите си наоколо, както и известните колебания, които синът му изпитваше, когато се опитваше да прецени колко да поиска.
Така че избра цифра, която му звучеше добре, и влезе в кабинета на баща си в дома им — мебелиран точно според вкуса на Орис: биволски рога над камината, фотографии на мъже, позиращи пред сондажни кули, както и миниатюрни макети на сонди, пръснати навсякъде — по полиците, над огнището, дори един, с който подпираха вратата. Джак приближи голямото бюро от тиково дърво и се настани в креслото от мека кожа пред Орис.
— Не искам да отнемам от времето ти — рече Джак. — Онова, което искам от теб, е да ми отпуснеш заплата. Мисля си за десет хиляди месечно. И повече няма да те притеснявам.
Само на осемнайсет, а се осмеляваше да му говори по този начин.
Орис остави писалката в стойката и отдаде на своето добре изглеждащо, безполезно синче, което се радваше на безпрекословната обич на майка си, своето пълно внимание.
— Не твърдиш, че смяташ да работиш, нали?
— Ще идвам веднъж месечно — каза Джак, — в деня за заплата.
Орис отговори:
— Аха, разбирам — и се облегна назад в креслото си, — говорим за изнудване. Добре тогава. Значи или ти плащам повече, отколкото изкарва президента на Националната търговска банка… или какво?