Тя се насочи към кухнята, докато Джак казваше:
— И заради това мислиш, че съм бил аз? Жена наричала някакъв си тип с името Джак?
А Теди отговори:
— Не чу ли какво й казах? Ще я изчакаме да се върне. — А после гласът му я накара да спре на вратата на кухнята и да се ослуша: — Миличка, какъв е чаят? Откъде е?
— „Липтън“ е. Не мисля, че е отнякъде.
Теди й намигна, а тя влезе в кухнята, като си повтаряше, че всичко ще е наред. Джак беше на път да се опари.
В крайна сметка Джак си призна: добре, той и Хайди обрали банката, но смятал, че всичко е наред, след като банката била извън границите на града.
Теди каза:
— Въобразяваш си, че влиянието на Том се простира само до реката?
Джак отвърна, че и сам е трябвало да се досети. Звучеше като хлапе, което са заловили, докато е крадяло шоколадче от магазин за десет цента. Хайди изпитваше неимоверно удоволствие от факта, че Джак не може да се прави на по-умен пред Теди Риц, седнал в креслото със запалената пура в уста. Теди потопи края на пурата в чая си и плъзна устни около нея, преди отново да дръпне, а хлътналите му бузи се вдлъбнаха още повече, преди да издуха облак дим.
Той каза:
— Джаки, склонен съм да забравя за историята с банката. Все още си нов. Само че създаде проблем, за който се налага да се погрижим.
Очите на Джак се присвиха:
— Какъв проблем?
— Първо ще трябва да внесеш петте бона в банка.
— Не съм взимал пет.
— И да напишеш чек за половината, две хиляди и петстотин.
Джак се хвана по-здраво за облегалките на креслото.
— Казвам ти, не сме взимали пет бона. Винаги така правят, дават на вестниците по-висока сума.
Теди вдигна ръка:
— Ще напишеш чек на името на Демократическия клуб… и гледай парите да не могат да се проследят. Толкова ще ни струва тамошната полиция и шерифска служба да погледнат в другата посока. Убил си седемдесет и осем годишен банков охранител, който е работил петдесет години в полицията. Уважаван и обичан член на обществото. Приятелите му ще правят помен.
— Колко жалко — обади се Хайди. — Джак дори каза на стареца, че е време да си намери друга работа.
Теди погледна Джак.
— Вдругиден около обяд? Ще мина да взема чека. Гледай да е на името на Демократическия клуб в окръг Джаксън. След това ще те гледам как се качваш в колата и напускаш Канзас Сити, за да не видя никога повече мутрата ти. Сладурчето остава тук.
Хайди искаше да попита дали ще запази работата си. Надяваше се той тъкмо това да има предвид.
Но Джак отвърна:
— Или какво?
Теди се намръщи.
— Как така „или какво“?
— Ако не ти дам чека. Ще я застреляш?
Теди се усмихна. Наведе се напред в креслото и погледна към Теса, застанал на вратата:
— Чуваш ли го какви ги говори?
Теса кимна с вяла усмивка.
— Чувам.
Теди отново се обърна към Джак.
— Да застрелям нея… Лу ще застреля теб, глупчо.
Карл влезе с куфар в ръка в клуб „Рино“ на Дванадесета улица тъкмо когато музикантите слизаха от сцената; цветнокожи момчета, издокарани в сиви двуредни костюми. Пианистката с червена копринена лента на челото вече затваряше капака на пианото. Карл каза на бармана:
— Ще опитам от онзи бърбън „Тен Хай“ с малко вода. — И попита дали групата е приключила за вечерта. Беше едва дванайсет и половина.
— Ще свирят и други — отвърна барманът и остави питието пред него. — Каунт, Лестър, Бък Клейтън и на който му се прииска да се включи.
— Бива ли ги? — попита Карл.
Барманът му беше обърнал гръб, но един цветнокож на бара с белег под лявото око и празнина между предните зъби гледаше как Карл стиска куфара си и попита:
— Току-що сме пристигнали в града, а? Да не си един от онези побъркани шрайнери?
— Не, побъркан щатски шериф съм — отговори Карл. — И търся някого, за когото съм сигурен, че не е тук. Всички тук са доста по-тъмни от него.
Седна. Носеше шапка и дъждобран. Мъжът до него се беше обърнал и бе поставил лакти на бара, точно пред бирата си „Фалстаф“. Карл отпи от уискито със сода и изкара пакета „Лъки“. Мъжът вече беше запалил цигара.