— Котенце, какво, по дяволите, правиш с тоя?
Карл ги наблюдаваше покрай червената й коса, изправена с ютия и сресана с всичка сила, и им каза:
— Момчета, не я наричайте повече Котенце. Не й харесва.
Тя прошепна в ухото му:
— Всичко е наред, пияни са.
— Искаш да те наричат „котенце“? Все едно си им домашен любимец?
Не беше мислила за това по този начин.
— Ами всъщност бих предпочела да не го правят — рече тя, знаейки, че не е необходимо да работи тук или да бъде Кити, да работи каквото и да било или да остане в Канзас Сити; и го знаеше, защото той беше дошъл да я вземе и тя вече не беше самичка.
Излегнатите на масата мъже бяха насочили пълното си внимание към Карл, но по своя си мързелив начин и искаха да знаят кой, по дяволите, е той и какви си мисли, че ги върши? И дрънкаха неща като:
— Кой си ти, бе?
Карл отмести Лули встрани, взе чинията, която единия държеше, и й я подаде.
— Искат още ядки.
Тя тръгна към бара, а той се обърна към масата и каза:
— Съжалявам, ако ви прекъсвам. — Наведе се напред и сложи ръце на масата, като позволи на шлифера и сакото му да се разтворят. — Само не я наричайте повече „котенце“, става ли? — Гласът му беше съвсем тих. — Ако продължавате да й подвиквате така, момичета, ще ви изхвърля право на улицата.
Настъпи мълчание, а той не отместваше поглед от обърнатите им нагоре лица — млади типове, горе-долу на неговата възраст. Даваше им време да си отбележат револвера в кобура му, да си направят заключенията и да му отговорят нещо, ако им стискаше. После времето им изтече, така че той се обърна към Кити, която носеше чинията с фъстъците.
— Обзалагам се, че току-що изгубих работата си — каза тя.
— За какво ти е? — попита Карл, като си взе цяла шепа ядки. — Имаш мен.
Насочиха се към помещенията за персонала отзад и влязоха в нещо, което приличаше на гримьорна; навсякъде се виждаха нахвърляни помади и купчини дрехи, нощнички, провесени от една тръба на тавана, както и доста разкъсани, натрупани в кошницата за боклук или изпопадали на земята около нея. Докато Лули обличаше всекидневните си дрехи и му казваше, че няма търпение да се махне от тук, Карл забеляза, че вратата на банята е затворена.
— Толкова са нагли. Особено много богатите. Пускат ръка когато си поискат. — Само че Теди беше взел парите й от наградата, дявол го взел, а тя не искаше да си тръгва без тях.
— За какво са му притрябвали?
— Нямам идея.
— Ще отидем да си поговорим с него и ще ги вземем.
Карл приближи десетките нощнички, провесени през помещението от стена до стена.
— Измислих си дори история — каза Лули. — Ще му кажа, че мама се нуждае от пари за операция.
— Твои са, защо трябва да си измисляш?
— Не го познаваш.
Карл раздели стената от нощнички, за да огледа останалата част от помещението:
— Чел съм за него в служебните доклади в Канзас Сити. Теди наглежда отговорниците в окръг Джаксън. — Мина под бельото и тръгна към прозореца, от който се откриваше гледка към част от задния двор — градина, осветена от прожектор, монтиран на покрива. — Разполага с общо около четиристотин души, някои бивши затворници. Телохранителят му е лежал в Оклахома. Луиджи Теса.
Върна се обратно при завесата от нощнички и отново ги раздели. А Лули каза:
— Луиджи? Така ли се казвал?
— Нарича се Лу, като онзи каменовъглен район.
— Да не е бил наемник?
— Да, но не го бивало много. Хванал се с Черната ръка. Някакви момчета се опитали да възобновят организацията и да изнудват срещу протекция италианските магазини и ресторанти. На собствениците казват: оставяте по хиляда или там някъде месечно в изоставените тухларни в Чоктоу, иначе някоя нощ заведението или бизнеса ви може да пламнат. Заловили и осъдили Теса за палеж, след което излежал шест години в Атока… това е затворническа ферма. Като излязъл, вече казвали на собственика: плащай, иначе някоя нощ, докато не гледаш, ще ти пуснем куршума. Този път срещу Теса извадили няколко заповеди за арест по обвинение в убийство.
— Щом знаят, че е тук, защо не дойдат да го приберат?
— Намираш се в Канзас Сити. Няма начин да накараш някой съдия да подпише заповедта за екстрадиция.