Докато му помагаше да се качи, му каза:
— Предполагам, че и сега не ти е до танци.
— Когато се приберем у дома — отвърна Карл. — Имам предвид в Тълса.
Тя зави по Сентрал и се насочи на юг. Карл бе отпуснал ръце до себе си и се държеше за седалката, опитвайки да омекоти друсането по неравностите на пътя.
— Исках да кажа още нещо на Теди, но този Лу Теса направо си умираше да ме удари отново, и този път щеше да се прицели в оградата.
— Какво искаше да му кажеш?
— Да държи постоянно в себе си петстотин долара, за да може, когато следващия път ни види, да ти ги върне.
Лули извърна очи от светлините на фаровете и вялото улично движение.
— Значи и аз ще съм с теб?
— Ми така ми се струва. Утре, при Хайди и Джак. Нали затова им взех адреса.
Джак Белмонт бе единственият човек, когото Хайди беше виждала да облича халат сутрин. Мислеше си, че може да го е видял по филмите; заможните типове си слагаха халат върху пижамата даже когато ставаха да се обадят по телефона. Когато Хайди се прибра в седем и половина, Джак все още спеше. Наложи се да го разтърси няколко пъти, преди да отвори очи, кисел и сърдит. Тя каза:
— Джак, легнал ли искаш да те застрелят? Днес Теди ще идва за онзи чек. Само че познай какво? Помощта е на път.
Сега беше седнал в кухнята по халат и пиеше френско кафе, което тя се бе научила да прави с невероятно търпение, като добавяше само по една капка вода и подгряваше млякото, но без да завира. Когато Хайди най-после седна с него и за пръв път спомена името на Карл Уебстър и това, че щял да идва, Джак поиска да узнае как е научил Карл, че той е тук.
— Беше дошъл да търси онази червенокосата, не теб. Но се съгласи да те арестува и да те върне в Оклахома.
— Окован? — попита Джак.
— За да не може Теди да те застреля.
— Значи Карл може да го направи?
И после всичко се повтори — Джак просто не желаеше да се остави в ръцете на този шериф, който обичаше да стреля по нарушители. Попита Хайди:
— Колко пари имаш?
— Сто и шейсет, пари от бакшиши, които ти така и не намери.
— Все още пазя онези от банката, почти хиляда и седемстотин.
— Ами парите от бакшишите, които взимаше от мен?
— Похарчих ги — отговори Джак. — Само че си мислех… ако предложим на Теди… колко са общо? Сто и шейсет плюс хиляда и седемстотин… две хиляди и триста… се обзалагам, че ще се успокои, горе-долу толкова иска, нали?
— Само хиляда осемстотин и шейсет са, глупако. Ще ги вземе — каза Хайди, — можеш дори да се обзаложиш, след което ще те застреля. Прибрал е петстотин от онази червенокосата, Кити. Така и не й ги върнал.
— Пет стотачки… при всички пари, с които разполага?
— Такава му е природата. Ако има пари, които може да докопа, Теди ги взима. Не е необходимо да се нуждае от тях. Затова е станал измамник. Карл дойде от Тълса да помогне на Кити да си вземе парите обратно, а Теди накарал да го пребият. С бейзболна бухалка.
— Как тогава ще ми помогне?
— Кити казва, че бил добре, само е малко натъртен. Тази сутрин ми телефонира, за да разбере кога ще идва Теди. Казах й по обяд. После обаче се сетих, че може да се появи по-рано, за да те изненада, в случай че се опиташ да побегнеш. Тя пък ми отговори, че същото казал и Карл, понеже ти нямал доверие.
— Но от мен се очаква да му имам?
— Миличък, в този момент той е всичко, което ти е останало.
— Откъде да съм сигурен, че ще се появи?
— Все още искал да вземе обратно парите на Кити.
Седяха във форд роудстъра на „Еджвейл“, от същата страна на улицата, но на три пресечки след бунгалото, и наблюдаваха. Имаше само една кола между тях и форда, който Джак Белмонт беше откраднал от онзи репортер от „Истински детектив“. Същият форд, който не искаше да запали. Според думите на Хайди.
— Ако е истина — каза Карл.
— Защо й е да лъже за нещо подобно? — Лули седеше зад волана с ниско спусната шапка клош над очите, бежова, за да отива на палтото й от камилска вълна.
— Нямам представа — рече Карл. — Но вече се обадих в службата, за да кажат на Антонели къде може да си намери колата.
— Как ще го открият?
— Ще се обадят по телефона в списанието за тяхна сметка.