Това накара Джак да се наведе напред и да сграбчи предната седалка:
— Казал си на Хайди, че нямаш заповед за арест. Че само ще разиграеш представление, за да ме измъкнеш от лапите на Теди, колкото да не ме застреля. Нали?
— Не, казах й, че е много вероятно да те тикнат в затвора, по едно или друго обвинение. Тя пък ми отговори, че затворът е за предпочитане пред това да те застрелят и да те хвърлят в реката. Знам, че е въпрос на лично мнение, така че не спорих с нея. Не ме е грижа дали ти е предала разговора ни дума по дума, или не. — Джак се вторачи в него. — Мислеше, че ще те пусна на свобода?
— Така ми каза тя.
— А после какво? Замижавам, броя до сто, казвам „отварям аз очи!“ и започвам да те търся?
— Приятел, ако ме тикнат в затвора — започна Джак, все едно произнасяше клетва, — ще избягам възможно най-бързо и ще те намеря.
— Само защото съм казал, че е много вероятно да лежиш, а Хайди не ти е предала?
— Известно й е какво мисля за затвора. Би ми дала избор дали да се изправя срещу Теди, или да ме опандизят.
— Не аз съм виновен, че не ти го е казала направо.
— Помня, че я попитах: „И от мен се очаква да му се доверя?“ Позволих ти да ме измамиш. — Джак се облегна назад. — Вината си е моя, но ще ти отмъстя. Само дето не знаеш кога.
— Исусе Христе — рече Карл, — порасни най-после.
— Обещавам ти — продължи Джак, — ще те очистя още щом ми паднеш на мушката. Знаеш ли защо? За да не ми се налага да слушам онези фъшкии за това, как си вадел оръжие само за да убиваш. Всеки път, когато гръмнеш някой нещастник и снимката ти се появи във вестника, все едно и също: „Ако се наложи да извадя оръжие…“ Или беше „ако се наложи да измъкна оръжие“? Сигурен съм, че винаги е едно и също. Защо иначе би го измъкнал? Защо носиш пистолет, ако не, за да убиваш? Тези дрънканици така и не можаха да ми станат ясни. Но поне ти дават извинение, нали? Лежи си поредният мъртвец там и някой казва: „Лоша работа, че гушна букета, но вината си е негова. Накарал е Карл да извади оръжието си. Ами да, иначе Карл не би вдигнал ръка и срещу бълха. Той е момче на място. Обича фунийки с прасковен сладолед.“
Лули хвърли бърз поглед към Карл, който се взираше право напред.
Джак вдигна ръце пред себе си.
— Предполагам, че сега, след като си казах репликите, няма начин да свалиш белезниците.
— Остават през целия път до Тълса — отговори Карл. — Продължавай да говориш и ще те окова зад гърба и ще ти запуша устата.
Небето надвисваше над клуб „Болд Маунтин“ като погребален саван. Денят бе сив и заплашителен и макар да бе започнал равнодушно и безразлично, щеше да завърши с насилие и кървавата смърт на дванадесет души.
Боб Макмеън вдигна очи от списанието.
— Това е встъплението.
— Как го е нарекъл? — попита Карл от другата страна на бюрото.
— „Клането при Болд Маунтин“.
Карл рече:
— Чудя се колко ли души трябва да си избил, за да се нарече клане.
Мислеше си за изминалото лято: петима пазители на реда и избягалият затворник, когото връщаха обратно в Левънуърт — избити пред Юнион стейшън, и пак го бяха нарекли „Клането в Канзас сити“. Стрелците бяха открили огън с автомати „Томпсън“, след което бяха изчезнали.
— Струва ми се, че на Тони му е харесало как звучат клане и Болд Маунтин на едно място — каза Макмеън. Държеше екземпляра от Истински детектив пред себе си, като си отбелязваше страницата с пръст. — Това момче знае как да напише добра история. Осем страници със снимки, повечето от миналото. На една от тях го има Джак Белмонт по време на процес по обвинение в унищожаване на имущество. Има и друга, с Нестор Лот, в униформа по време на войната.
— Носи ли си медала?
— Тони го нарича „дребосъкът отмъстител с два пистолета, решен да избие всички нарушители на сухия режим“. Знаеш ли, че в репортажа му има повече информация, отколкото успях да изкопча от всичките ни източници, взети заедно? Тони Антонели, да е благословено сърцето му, е разполагал с всички факти, правилните имена, кои са били, откъде са идвали… Носи си медала посмъртно.
— Само че нарича крайпътната кръчма клуб „Болд Маунтин“ — каза Карл. — Май си го е измислил. Няма такова име, нито отвън, нито вътре.
— Твърди, че Джак Белмонт я наричал така.
— За първи път го чувам.