Карл стоеше до вратата в единия край на залата, срещу страната на съдебните заседатели. Вратата водеше до мястото, където държаха обвиняемите, така че работата му беше да им сваля белезниците на влизане и да ги слага на излизане. Тази година имаше повече банкови обирджии от обикновено. Повечето бяха нахакани младоци, но имаше и доста семейни мъже, останали без работа, порядъчни на вид хора. Процеси, които нормално трябваше да отнемат не повече от пет минути, продължаваха с дни, а адвокатите от защитата нямаха никаква представа накъде вървят.
По време на първите месеци в съда не се появи никой от онези, които сам бе арестувал. Голяма част от подсъдимите обаче, му бяха познати от досиетата, които беше преглеждал, или пък беше виждал снимките им по обявите за издирвани престъпници.
Същия ден сред присъстващите имаше и един, чието присъствие го бе изненадало. Вениша Мънсън, приятелката на Пейтън Браг от Бънч. Сцената в дома й в нощта, в която двамата бяха очаквали появата на Пейтън, се беше разиграла преди повече от година.
Карл реши, че е дошла заради контрабандист, когото бяха арестували в щат, който все още си оставаше сух, въпреки че официално Сухият режим вече бе отменен. Тук човек можеше да си купи единствено бира с 3.2% алкохолно съдържание и това беше.
Забеляза, че тя гледа към него. Отвърна на погледа й и се усмихна, но тя не го направи. В края на заседанието двамата се срещнаха отвън, в края на коридора. Карл посегна към периферията на шапката си.
— Мис Мънсън, радвам се да ви видя отново.
Помисли си, че тя не изглежда никак зле, сякаш някое момиче с вкус й бе показало как да се гримира и как да килне над едното си око малката кръгла шапчица. Беше готов дори да признае, че с шапката и палтото изглежда съблазнително.
— По работа в съда? — рече той, все едно изживяването беше приятно.
— По работа, но при теб — отговори Вениша. — Дойдох да си взема пушката — уинчестъра с оптически мерник, която взе от дома ми.
Той си припомни как се беше прицелил към онзи есекс в тъмното, спомни си задните светлини…
— Така и не ти я върнах, а?
— Иначе защо ще идвам? — А устата й приличаше на червен прорез, натежала от спомена как Карл убива приятеля й, Пейтън, право пред очите й.
— Нали разбираш… — каза той, — пушката трябваше да се опише в доклада на патоанатома и да й се направи изследване по системата на Бертийон, за да се докаже, че аз съм стрелял с нея. Взех я обратно и смятах да ти я върна следващия път, когато ми се отвори път до Бънч… Или да я дам на някой, тръгнал натам.
— Още ли е в теб?
— Да. В апартамента ми е, на „Саут Шайен“.
— Защо да не намина да я взема? — попита Вениша. — Минаха само четиринайсет месеца оттогава.
Карл рече:
— Слушай, извинявай. Напълно бях забравил.
— Ако си тръгнал да се прибираш — каза тя, — ще дойда с теб и ще те оставя на мира.
Излязоха от сградата на съда, като Карл се опитваше да подхване разговор.
Понякога Лули го питаше:
— Обичаш ли ме, Карл? Обичаш ли ме истински?
А той:
— Луд съм по теб, бейби.
— Не можеш ли да бъдеш сериозен поне веднъж?
А той:
— Кажи на баща ми, че направо съм си изгубил главата по теб, да видиш какво ще ти отговори.
Тя го удряше по ръката и го отблъскваше. Лули също беше луда по Карл.
— Няма ли да се оженим? — питаше го.
— Не зная дали ще мога да се отдавам на работата си докрай, ако се оженя и имам деца.
Тя знаеше, че той говори сериозно, а не просто си търси извинение, така че казваше:
— Тогава не се отдавай докрай на работата си. Само донякъде.
Той се усмихваше широко, взимаше я в прегръдките си и я целуваше.
Същата вечер тя чакаше, загледана през прозореца, и си мислеше, че все още е ужасно млада.
Скоро Карл щеше да се прибере, да си отвори една бира, докато си сваля костюма и го заменя с вълнена риза и каубойско сако, и двамата щяха да отидат с колата до Окмългий, за да прекарат уикенда с Върджил и Нарциса — третото им посещение там, откакто се бяха върнали от Канзас Сити. Този път поводът беше по-особен — на следващия ден Върджил навършваше шейсет години. Лули беше споменала пред Карл, че баща му наистина изглежда на толкова. Карл отговори, че Върджил знаел как да живее; гледал как светът минава покрай него, но обръщал специално внимание само на някои части от него.